Краят ще бъде поетичен

Преди много години в Парижката опера имах щастието да го гледам и да му се възхищавам. Беше великолепен, харизматичен принц в „Лешникотрошачката“ на Чайковски. Някога, осветен от прожекторите, летеше като прекрасно бяло видение, смайваше с невероятния си скок, заноски, с изразителността на тялото си, днес отново смайва – и то с минимални, но силно изразителни движения плюс неподражаема артистичност – в моноспектакъла „Бродски/Баришников“ на 20 януари в Софийската опера.

Независимо, че сме го гледали в „Сексът и градът“, че знаех за участията му (от години) не само във филми, но и в модерни театрални постановки, сега „на живо“ видях и актьора Михаил Баришников, който прикова вниманието на пълната зала на Операта в продължение на час и половина. Е, имаше хора, които си излязоха – може би отегчени или разочаровани, ако са очаквали Баришников да танцува – което всеки предварително би могъл да съобрази, че е несъстоятелно. Все едно, това не е същественото.

Идеята за постановката „Бродски/Баришников“ се ражда спонтанно в срещите на Баришников с латвийския режисьор-модернист Алвис Херманис в Милано и Цюрих. Постепенно, от подхвърлените реплики започва да се премисля и оформя сценарен и драматургичен план. Ето какво споделя прочутият Алвис Херманис (роден 1965 г.) в неотдавна публикуваната си книга „Дневник“:

„Попитах го може ли да си представи, че тялото му се движи, но не на фона на музика; вместо нея – поезията на Бродски. Може ли да си представи, че поезията на Бродски ще изпълни ролята на музиката? Как да се преведе поезията му с езика на тялото? Не бях уверен, че практически това е възможно“.

Постепенно идеята кристализира и режисьорът осъзнава, след като чува как Баришников изговаря стиховете на Бродски, че това трябва да е спектакъл-рецитал с пластика, а не танцов, в обичайния му вид. Още повече, че „при него отсъства актьорският нарцисизъм, актьорските трикове, които обикновено изпортват поезията. Той декламира някак по будистки. Не пречи на стиховете“, подчертава Херманис, който се заема да подбере стиховете. Целта му била да станат по-разбираеми за широка публика. И това е поезия, в която водеща е темата за смъртта (известно е, че Бродски години наред боледува от сърце и прекарва няколко инфаркта), за времето, което тече и привършва, за старостта, за страстите и страховете човешки.

Поради огромната заетост и на двамата – Херманис поставя в много европейски драматични и оперни (има оригинални постановки във Виенската, Берлинската и Парижката опера, в Брюксел – Театър де ла Моне, на фестивала в Залцбург…) театри, подготовката е съвсем по модерному – чрез Скайп обменят идеи, обсъждат режисурата и т.н. Накрая, във вилата на Баришников в Доминиканската република, се събират, за да съединят и организират частите и хореографията.

През 2015 г. моноспектакълът е представен в Рига, и на двамата роден град, в Нов Рижски театър, ръководен от Херманис. След това поема по американските и европейски сцени… Винаги на руски език (със субтитри) и с оригиналната сценография. У нас преводът на стиховете е на Бойко Ламбовски.

Снимка: Стефани Берже

Силно впечатление ми направиха превъплъщенията на Баришников. Част от поезията е представена пред стъклена оранжерия, типична за усадба на помешчик – декорът е на Кристине Юряне, художник в театър на Херманис. Стъклената постройка е вече остаряла и запусната, излъчва меланхолия и тъга, въплътени в поезията и пресъздадени с характерното тихо, но разбираемо произнасяне на артиста, с неговата особена, с малък амбитус, но въздействена динамика. Другата част от стиховете са записани, звучат по-ярко, контрастно и са изразени с движенията на тялото на Баришников, който танцува вътре в оранжерията ту като немощен едва движещ се старец (забележителна пластика!), ту напомнящ за славните му балетни години, или пък представящ стола и себе си като кентавър, в друг момент – с люшкане, въздигане, сриване и пр. движения само на един стол.

Известно е, че Бродски не е обичал балета, което не пречи с Баришников да станат много близки (дори правят малък бизнес в Ню Йорк). Бродски много обичал да му чете стиховете си – и по телефона, и специално го канел в дома си, за да чуе мнението му. Без съмнение, имали са силна духовна връзка. Херманис знаел това и не е импровизирано, макар да е било спонтанно, предложението да направят, първоначално, танцов спектакъл. А и големият балетист има разностранни интереси, винаги е бил не само изпълнител, но и креативен интелектуалец.

Приятелството на поета и артиста-танцьор продължава с години и не е следствие на емигрантска носталгия или неволя – Бродски е остракиран и изгонен от СССР, а Баришников е избягал от Съюза, за да се развива и да освободи духа си. И двамата не са пожелали да посетят родината си, но не са декларирали и омраза. Сродни души на личности необикновени, неспирно устремени в бъдещето, мъже космополити. Ангажирани със съвремието, търсещи отговори на въпросите за движението и края на времето, за смисъла и ценността на живота. Затова бяха много ярки епизодите, в които Баришников започва да чете стиховете в отлично познатия нему маниер на Бродски, след което в залата звучи (от стария магнетофон на пейката) гласът на самия поет. Който рецитира много специфично, слушах го повече от към ритмично-музикалната страна, отколкото от смисловата. И когато будилникът иззвъня – той бе сред оскъдния реквизит от няколко книги, бутилка с питие, бяла боя… представлението свърши. Артистът прибра всичко в куфара (на спомените, мечтите и страданията). Мъжът в черен костюм с походката на старец пое пътя си… Финал.

Снимка: Стефани Берже

Секунди по-късно Баришников се върна, сякаш забравил нещо – да, за да ни прочете едно много ранно стихотворение на Бродски. Този път той извади книжлето от вътрешния джоб на сакото, алюзия за нещо, което винаги е с теб, което стои до сърцето.

Трогателно. Съкровено. Като целия спектакъл, изгледан и изслушан в продължение на 90 минути в една особена, наелектризирана, излъчваща много енергия тишина. Тишината, натежала от емоции, вълнение и състрадание. В изкуството – знак за височайшето одобрение на публиката.