Крехка, с огромна литературна тежест

Романът „Балканска рапсодия“ на Мария Касимова-Моасе е една от значимите български книги, излезли в последните години

„Балканска рапсодия“ е истинската семейна история на Мария Касимова. Снимка:  Снимка: Виолета Апостолова - Крехка, с огромна литературна тежест

„Балканска рапсодия“ е истинската семейна история на Мария Касимова. Снимка: Снимка: Виолета Апостолова

Хората на Балканите сме обречени да разказваме една и съща история завинаги. И колкото и да е пъстра, накъсана и извита, в същността си винаги е едно – историята за малкия наш ъгъл от света. Мястото, където всички са свързани от самото начало, оплетени са като мека прежда в кошница. Сякаш всеки писател, който се опитва да стигне до своето изначално, дърпа от тая кошница, къса и съединява все една и съща нишка, отрупана със съдби като възли.

„Балканска рапсодия“ на Мария Касимова-Моасе е част от същата история. Фамилно прозрение, връщане към миналото, терапия за родовата психика. Роман за границите – видими и невидими, за тяхното изличаване и създаване. Граници в умовете, по-строги и жестоки от тези между държавите. Разнородни езици, които се говорят от всички, и думи, уж познати от люлката, които не стигат до човека. Обич, която не търпи ограничения, и обич, която ги налага безпрекословно. Всичко е оплетено, обърнато, омесено в тази история, а тя е съвсем истинска.

Предполагам, че е ясно на всички – това е истинската семейна история на Мария Касимова. Хаалим е нейният баща – актьорът Хиндо (Хулюси) Касимов. Авторката е разказвала за тази драма и друг път в свои текстове. Сега я е превърнала в литература, облякла я е в думи, съдържащи цялата емоция на много поколения мълчаливи жени, носещи съдбите си като камък на шията.

Америка за България

Докато четях, имах чувството, че познавам всички и всичко в тази книга – и майката Теотица, и непокорната Мириам, и Василико – акушерката, и леля Фатме. Те всички са една и съща жена. Те са мои образи. Те са образи на Мария, написала тази книга сякаш с кръвта си. Те са аватари на всяка жена, живяла на Балканите от памтивека. Майсторството на добрия писател е да улови точно тази еднаквост в цялото ѝ многообразие. Да запали сърцето на читателя, като нарисува собствения му лик с думи и го скрие отвъд текста, в неназованото, в тъмното.

Трудно е да се определи жанра на този тъничък роман. Нещо ново е, някакво талантливо съчетание на магически реализъм с балкански драматизъм. Тази сплав е неравномерна – първата част на книгата е по-поетична, по-малко свързана с грубата реалност. В нея разказът е за скритото вътре в хората. Във втората си част романът се обръща към случките и обстоятелствата, разказва за външното. Преходът между двете е неусетен и така всяко настроение прелива в другото. По-важното е, че в романа е постигнато това така трудно доловимо равновесие между национално и всечовешко, което е вплетено едновременно в езика и в историята.

„Балканска рапсодия“ не е като стилизираните шевици, преформатираните народни песни и балкантуристкия фолклор, но е е силно българска книга. Може би заради откровеността, която е дълбоко свързана с разбирането. От нея лъха обич дори към невъзможното – към еснафските предразсъдъци, към жестокостта на майките, затворени в правилата на времето си. Обич, която е надраснала егоистичното морализаторстване. Няма начин да намразиш лудетината Мириам, дори когато изоставя детето си. Напротив, превъплъщаваш се едновременно в нея и в Хаалим, невръстния еничар по майчина воля. Удивително е как авторката успява да поведе емоциите на читателя си така, че той да не намрази, а да съчувства, да тъгува, без да осъжда дори най-голямата жестокост – тази на майката към собственото ѝ дете.
Кръвта говори в романа на Мария Касимова. Затова читателят има чувството, че слуша за своите предци, за своя род и своите лични трагедии. Катарзисът очевидно не е изживян – за всеки поотделно и за всички нас заедно.

Затова разказът за невъзможния избор на майката, решила да остави детето си в друга страна, за да може да оцелее сред хората в Бургас, е послание, а не просто спомен. Защото, разказва Мария между редовете, това, което пречи, не са обстоятелствата, а хората и техният поглед. Майките могат да бъдат жестоки по избор или по принуда, но всъщност светът е виновен за това. Оня свят от погледи и предразсъдъци, който дели хората според религията и етноса им.

Романът се чете с удивителна лекота. Мария Касимова-Моасе владее ритъма и напевността на естествения език, без претенциозната маска на свръхлитературност, която така пречи понякога. Липсват фалшиви стилизации и езикови форми, които свръховкусяват речта. Целият наратив е построен като неделима тъкан. Трябва да четеш внимателно. Да се свързваш с думите непрекъснато, защото иначе историята лесно се изплъзва. Авторката е успяла да съчетае едновременно дребното и голямото, да ги детайлизира и свърже в единна текстова сплав. Романът се възприема едновременно на много нива – като малки истории и големи събития, като през лупата на микроскоп и от птичи поглед. Но в центъра му са фокусирани хората – цялостни, разпознаваеми и запомнящи се образи. Нарисувани с плътни щрихи, живи хора в една жива история.

Мисля, че „Балканска рапсодия“ е един от значимите романи от последните години. Някак крехък, изящен, но с огромна литературна тежест. Въпреки малкия си обем, книгата създава усещането, че е тежка и голяма. Продължава въздействието си и след последната страница, оставяйки пищен литературен послевкус – пъстър като Балканите.

Ще завърша с думите на Невена Дишлиева-Кръстева от предговора на романа:

„Живо същество е тази книга“.


Ревюто е от новия брой на сп. „Diva!“. Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Истинската история на всеки от нас“.

Вижте още: МАРИЯ И БАЛКАНЦИТЕ. ОТКЪС ОТ „БАЛКАНСКА РАПСОДИЯ“

ДС