Крехки примирия, дъждове и депресии

Да бъдат възпети пролетта и лятото е лесно – усещането за възраждане и цъфтеж е чиста поезия само по себе си. Есента, с меланхоличната ѝ прелест, е по силите само на поети, които търсят дълбочината, красотата на тъгата и спасение от предчувствието за зима. 

С настъпването на астрономическата есен, предлагаме ви някои от най-красивите стихотворения, които са ѝ посветени, да си припомним стиховете, в които крушите падат, лютеницата ври, а някой се изкачва „по тъничката стълба на дъждеца“. Есента, тази вечна муза на поетите, със своите „припаднали листа“ и „крехки примирия, дъждове и депресии“, понякога е главна героиня в стихотворенията, а другаде е само щрих. Веднъж носи зрели плодове и уют, друг път – тиха тъга. Но пък е безкрайно красива. Не само понякога.

***

Иван ПЕЙЧЕВ

Жестока есен,

ти защо се връщаш
в жестоките ми
дни.
Не искам
светлината ти
разсеяна.
Не искам светлина
осигуряваща смъртта.
Жестока есен
с падащи листа,
с банално падащи
листа,
с банален дъжд,
със пътища
отдавна извървяни,
жестока есен
ти защо се връщаш.
Не ще намериш
никой освен мен.

Септември
Христо ФОТЕВ

Изпълнени със прости истини,
вървяхме в първите зари,
жените – малко по-замислени,
мъжете – много по-добри.

Красиви в хладното изгряване,
с което идваше деня,
познали бавното узряване
на устни, слънце и земя,

ний слушахме как пее в златото
на ясеновите листа
дъжда – последния на лятото
и първия на есента.

***

Иван НИКОЛОВ

Сега да угасим свещта и да приседнем на перваза,
и нека щърбав месец плава след облаците-бегълци…
Това е в други времена, но спомням си, че ти ми каза:
Нощта не спи, нощта е пълна с последни есенни щурци!
Последни есенни щурци – непоправими трубадури,
подели свойта старомодна мелодия от сън и мрак!
Една невидима пила изтрива тънките контури
на онова, което беше и няма да се върне пак.
Сега над черните бразди златиста паяжина скита,
овчарите завръщат само забравен в синорите звън,
тютюнът в пазвите е сух, жарта в огнището – разрита,
и зърното – до друго зърно – сънува благ сеитбен сън.
Последни есенни щурци – не им разбирам от езика,
но как сиротно отзвучава, с какви догадки ме диви!
И вече знам, че някой ден един от тях ще ме повика
в невидимата си държава под сухи листи и треви.
И аз ще тръгна като сляп: в преливането на боите
кафяв – от есенната шума, и от здрачаването – син…
Ако си спомните за мен, спокойно може да броите
човеците – с един по-малко, щурците – повече с един!

Есенен дъжд
Борис ХРИСТОВ

Тъй тихо боледува камъкът на хълма
и в прашката на вятъра дървото лудо,
и стръкчето на своето краченце тъмно…
Тъй тихо боледуват още толкова неща, та чувам –

по улиците криви как влече нозете
процесия нестройна от старици бели.
И черквата варосана на хоризонта свети
като захвърлена в тревата челюст.

Човекът сигурно не е оставил нищо,
щом неговата смърт тръби не възвестяват,
щом не припада бедната съпруга с писък,
щом дъжд вали и близките ругаят.

Той цял живот е писал името си кратко,
за да се вижда, да личи добре. Но ето,
листът изведнъж полита от стената,
завърта се за миг и тръгва към небето –

възлиза над дома, почервенял от свещи,
минава на дърветата през скъсаната цедка
и бавно се изкачва името човешко
по тъничката стълба на дъждеца.

Световната есен
Георги ГОСПОДИНОВ

Убедил съм се, че нямаме очи и уши, нито език за интригите и атентатите между Великите сили в Природата. Можем само да възклицаваме тази хармонична анархия.

Гаустин, Ранни писма

Тази година мога да кажа с точност
кога и къде свърши лятото.
Беше 24 октомври,
сряда, 6 и 40 следобед, сараевско време.
Някой Гаврило Принцип
му пръсна от упор слънцето.
Беше си атентат, макар
да твърдят, че принципно
това се повтаря всяка година:
студените западни фронтове,
антантите на циклоните,
крехки примирия, дъждове и депресии.
(Следват военните кореспонденции
на синоптиците.)

Така се започват Световните
есени.

***

Елин РАХНЕВ

Недоносената есен под очите ти. Виолета точно над въздишката. Стърготините паунови в сълзата ти. Малко от фелини във бедрата ти. Другите сезони след походката. Цялостното ти присъствие в природата. Вечната тъга по скоти фицджералд, ърнест някъде в усмивката. В косите ти на вятъра нектара. По раменете ти на утрото бръшляна. О, толкова разкош над теб, около теб, след теб.

Но недопети пеперуди блъскат се във мен. Презрели залези в душата гаснат. И рими от обрулени мъгли натискат черепа ми. Просто го изяждат. Коя си ти. Защо припадналите есенни листа ми спомнят теб. Защо аз искам да заспя сред хладната ти гръд от изкосени лилии. И в сухите си вени да прелея пяната на твоята печал. И зноя на тъгата ти във всичките си кръвоносни съдове.

един елин роден за теб – какво да прави той сега. Да скача ли от стари планини. Да се катери ли сред нови ми възторзи. Или сред пепелни луни да тлее там, да мре, да гине. И гарванова мъх да дави пойните му рими. Какво направи с него ти.

Кажи ми…