Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Кривата координатна система 1*

„Кривата на щастието“, Иво Иванов

Авторът на "Кривата на щастието" Иво Иванов - Кривата координатна система 1*

Авторът на "Кривата на щастието" Иво Иванов

Част от проблема е, че бях вече чувала за култовия статус, на който се радва книгата на Иво Иванов „Кривата на щастието“. Рядко за българско издание се носят легенди от уста на уста, но случаят е точно такъв. Вече бях наясно, че за нея се пишат дитирамби и че препоръката на дори най-изкушените в четенето е: „Ако трябва да прочетете една книга тази година, нека бъде тази“. Да не говорим за сравненията с Труман Капоти, хеле пък с Достоевски, както и отношението като към рокзвезда…

Ок. Иво Иванов пише магически. Истина е. С невероятен език, моно/диалогичност, с чудна метафоричност. Изказ като слънце. И най-вече – разказва ти невероятни и трогателни истории и прави невъобразими метафори и паралели, които могат да хрумнат само на много цивилизован, сложен, мек, фин, мислещ, съмняващ се…, абе, въобще, ренесансов човек.

Но. Какво но? Как но? Откъде но?

Иво Иванов не разказва свои(те) истории. И в това е основната част от проблема.

Съжалявам, че сега ще трябва да разбия детските ви мечти, но ще кажа гласно нещо, което той самият знае вероятно много по-добре от мен.

Повечето истории, които Иво Иванов разказва някак си почти от първо лице, са разследвани, описани, изкопани, проследени, извадени (включително и с някои основни детайли в тях) от други хора. Основно – от най-добрите американски спортни журналисти. Не вярвам аворите-звезди на ESPN, NBC, Sports Illustrated и пр. да знаят, че му служат като research assistants.

Той явно е човек, който има кръг от тесни интереси и широко любопитство, които се преплитат по странен начин: спорт, баскетбол, силни характери, човешки екземпляри, как се става голям спортист, как лузърът се превръща в победител, преодоляването на физически и всякакви други предизвикателства. Плюз езотерика, психология, в някакъв смисъл философия. Обзалагам се, че чете, помни и подрежда в ментални чекмеджета страшно много неща. И това се преплита повече от талантливо, вълшебно дори в текстовете му. Но пак се връщаме в началото на кръга и първоначалния грях: историите на неговите герои не са негови. Той просто ни преразказва сбито това, което е прочел в една или повече книги (или чужди текстове и статии), видял в силно тв предаване, в гениален документален филм, върховен репортаж и пр. Вече направени.

Искате примери?

Ако искате да прочете оригинала на историята на Томас Робинсон (едната от двете успоредни „сюжетни линии“ в прекрасния иначе текст „Да откриеш Метусел“), просто трябва да отворите
http://espn.go.com/mens-college-basketball/story/_/id/7207167/ncb-kansas-jayhawks-center-thomas-robinson-used-basketball-help-tragedy-espn-magazine
Да, там е абсолютно всичко от българската статия, включително и историята за дръвчето, посадено до зала „Алън Фийлдхаус“ в памет на майката на Робинсон, плюс финала с трогателното му писмо до нея. Едно към едно.

Трите части на „Най-голямата тайна“? Сигурно имат твърде общо с книгата Born to Run на Кристофър Макдугъл, превърнала се в US бестселър в годината преди да излезе текста му в един от вестниците на Семейството. Цялата е за племето Тараумара. И да, хипотезата за endurance running, в резултат на което прачовеците са напуснали горите и „защитените местности“ и са преминали в саваните, е от тази книга и е на Макдугъл.

Невероятната история на Доменик Мочеану с безкраката сестра, оставена за осиновяване, която сега е цирков артист? Започва в знаменитото предаване „20/20“, пантеон на добрата американска журналистика, гръмнало 5 месеца преди неговия текст.

„Минус 321 градуса по Фаренхайт“ за отвратителната, подобна на култ корпорация Алкор и крионизирането на главата на спортната легенда Тед Уйлямс? Появява се в българския „Телеграф“ 2 месеца след като в САЩ излиза шокиращата книга на бившия служител на Алкор Лари Джонсън Frozen, предшествана от сензационното му интервю в „Спортс Илюстрейтед“ преди това.

В третата част на тази история: шашнати сте от паралела с невероятния микроорганизъм Dicrocoelium Dendriticum и невероятното описание как го пренася мравка, която после той превзема като кукловод (и я праща парализирана да нощува на върха на стръкче трева всяка нощ, докато не ги изяде овца и така той да стигне целта си)? – и това ще го намерите, на http://www.damninteresting.com/a-fluke-of-nature/ с абсолютно същото образно описание, с все тревата, слънцето, овцата и пр., почти дума по дума.

Допускам, че „Дзен и изкуството да създаваш шампиони“ има твърде много общо с 5-6-те книги на самия герой-треньор Фил Джаксън, който обяснява и набляга на връзката си с книгата на Робърт Пърсиг „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет“. А „Там, където блусът се е родил“ за убиеца Луис Ресто следва с 1,5 г. документалния филм на HBO Assault in the Ring, който разнищва темата.

И прочие, и прочие. Изгубих си две нощи да търся следите на историите, защото литературната криминалистика ми е особено интересна. И накрая ми писна, защото схванах модела.

Иво Иванов обича да чете, гледа, следи и колекционира интересни истории и хора. Това не променя факта, че някой друг истински журналист ги е разследвал, изкопал, обяснил интересно, описал в детайли за четящата публика. Като него. Той прави великолепни паралели, създава невероятни метафори и връзки. Неговите „лични“ части, каквито има във всеки текст, обикновено са свързани с посланието, поуката, щастието или разочарованието, до които трябва да доведе тази история. Понякога, заинтересуван, постфактум, явно успява да пътува до същите места или дори да се запознае с героите на „оригинала“ и това се включва като финален елемент.

Някои от текстовете са изцяло негови, т.е. съвсем автентични и истински. „Душа без дом“, „Малките неща“, „Само начало“, „Приказка за вятъра“ и пр. То си и личи. Той пише различно, когато пише сам, за своите си “малки“ неща, деца, спорт, ахилеси, приятели. Те са с кратки изречения, с по-простичък и директен изказ. „Чуждите“ истории преразказва със захласване, с нафантазиране на детайли, с натрупване на метафори, напластяването на културни и цивилизационни паралели. Измисля си какво някой е мислил, казал, направил, почувствал. Направо като белетристика.

Вероятно смята, че така ги „усвоява“ и прави съвсем истински, свои. Т.е. това не е истинска журналистика. Ако Иво Иванов си дава сметка, че просто прави стотици пъти по-талантливо това, което правят в един куп български (не само спортни медии) – т.е. преразказ по „материали из чуждестранната преса“, то тогава няма никакъв проблем. Ако си е избрал съзнателно тази мисия, напълно е успял. Нещо повече, трябва да му благодарим. Издига стандартите и амбициите на българската (спортна) журналистика, преразказвайки и резюмирайки със свои интерпретации най-добрите образци на американската такава. Представил ни е един куп непознати американски легенди, с което е разширил кръгозора ни.

Ако обаче някой (или той) са изгубили чувство за реалност и са решили, че това вече е доку-журналистика, литература или автентичност, то това вече е фатално.

Този текст не е хейтърски. Ни най-малко. Пиша го със своебразна любов и уважение към Иво Иванов, когото вероятно никога няма да срещна. Надявам се някой да го познава и да му предаде моето мнение.

Той е един от най-талантливите хора, които съм чела на български. Докоснат е от Бога и това си личи в начина му на писане и изказ. Докоснат е и от живота – и това си личи от мъдростта му. Талантлив словоредец.

Но самият той трябва да прочете отново нравоучителните, позитивни и жизнеутвърждаващи монолози, с които обикновено завършва текстовете си. И сам да се запита (и да реши) дали живее според зададените от тях морални вертикали? Струва ми се, че трябва да положи отново оста „добро-зло“, „истинско-взето от друг“, true – fake в собствения си живот.

Иво Иванов може да бъде велик писател. Ако разказва свои(те) истории. И има повече уважение към моралния и интелектуалния диапазон на своите читатели.

Този автор не ми изглежда отрицателен герой. Но не може да бъде обявен за Капоти. Най-малкото, защото няма да може да бъде преведен и издаден никъде по света, дето се вика – заради потенциални проблеми с авторските права.

Как се изразява с емотикон една много, много тъжна усмивка?

* – Имам чувството, че с това мнение ще се отвори един вулкан. И очаквам, че ще е необходимо продължението му, за което съм готова, тъй като и в мен целият случай предизвика много, твърде много размисли.


Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди повече от 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Тя публикува мненията си за различни книги на личната си Фейсбук-страница, както и в групата „Какво четеш“. Пускаме „рецензията“ й от Фейсбук с нейното съгласие, но с изричното уточнение, че това е личното й мнение, напълно безкористно забавление за свободното й време. То отразява личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и няма никаква връзка с професията и институцията й. В плановете й за лятото, според Фейсбук, са дълго литературно „пътуване“ и рецензии на книгите на Петър Делчев, Иво Иванов, Радослав Парушев, последният Захари Карабашлиев и дори Наталия Кобилкина, измежду много други.

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Хайде и утре

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах