Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Криза, видима и за публиката

Завръщането на Веселина Кацарова в Софийска опера трябваше да бъде славно и внушително. Но не беше

В изпълнението на Веселина Кацарова доминира впечатлението за неустойчивост, нерационалност, неподреденост в изграждането на трагичния образ. Снимка: Виктор Викторов - Криза, видима и за публиката

В изпълнението на Веселина Кацарова доминира впечатлението за неустойчивост, нерационалност, неподреденост в изграждането на трагичния образ. Снимка: Виктор Викторов

Да напишеш рецензия за несполучлив спектакъл, като е всеизвестно колко болезнено чувствителни към показване на слабостите и недостатъците им са изпълнителите – принципно и без изключение!, е все едно вълк да влезе в кошарата на агънцата… Нали писмеността съществува, за да се създават документи – източник на информация за и във времето напред, документи, които се превръщат в записана история със свой автор, свидетел, анализатор. Така че отговорността да изложиш мнението си, знаейки, че то остава, може да се чете и в бъдеще, е голяма. Истината никога не е абсолютна, в изкуството има и много субективизъм, а едно представление, в което едва-едва се откриват сполуки, е изпитание за професионалния наблюдател-анализатор.

„Дон Карлос“ на Верди бе представена в Националната опера на 20 този месец заради Веселина Кацарова, знаково име в летописа на българското оперно изпълнителско изкуство. Певица с блестяща кариера в продължение на повече от две десетилетия. Именно на сцената на Софийската опера бяха дебютните й представяния, откроили един голям талант. Богат, красив и гъвкав мецосопранов глас със забележителен диапазон, тембър и звуков разкош. Дарование, което скоро бе забелязано и отведено в Цюрихската и Виенската опера, откъдето започна нейният великолепен път по световните сцени. През изминалите години можехме тук да я чуем само в концертни изпълнения, които даряваха много радост и се посрещаха възторжено. Макар с малки късчета, но и от тях можеше да се сглоби портрета на една изискана и емоционална певица, която последователно и интелигентно разгръща потенциала си и усъвършенства своите качества. И ето, най-после Веселина Кацарова избра време за своето завръщане на сцената на Операта. Трябваше да е много славно и внушително.

А не беше! За огромно съжаление!

Знам, че в предишно време това не беше реализирано заради разминаване и невъзможност за стиковане на календара й с програмите на Операта. И все пак, когато шестваше по билото на кариерата си, уви, тук не можахме да й се насладим в някоя от коронните й роли. И затова сега от певицата се очакваше толкова много, още повече, че сме слушали великолепното й изпълнение на прочутата ария на принцеса Еболи. И ако в елегантната мавританска песен (първо действие), в дуета и терцета с Карлос и Родриго Поза (второ действие) все още проличаваше голямата певица с нейния темперамент, опит и техника, то в сцената-кулминация от пета картина, за съжаление, само тук-там просветваха искри от познатата ни Веселина Кацарова. Навярно певицата изживява тежък кризисен период. Няма друго обяснение за неубедителния контрол над гласа, включително и неосъществените аспирации към височините в арията „O don fatale”. Доминира впечатлението за неустойчивост, нерационалност, неподреденост в изграждането на трагичния образ. Учудващо, защото тя, принципно, е стабилна певица, постигаща ярки внушения. Вероятно случващото се е рефлексия от сериозни проблеми. Релевантен е въпросът – защо допуска трудностите, проблемите да стават видими и за публиката.

За съжаление, целият спектакъл бе като един недоправен и твърде разместен пъзел, в който липсват и малки, и по-големи частици. Като се започне от стигащото до слухови конвулсии за слушателя надпяване на тенора Мартин Илиев (Дон Карлос) с госта, баритона Сирил Ровери (маркиз Поза). Имаше аплауз, но по-скоро за Верди и прекрасната популярна мелодия.

Сирил Ровери от Франция има мощен глас в центъра и ниския си регистър с особено сипкав тембър, но бе еднопланов – емоционално и актьорски, а на места преекспонираше отделни финални и ефектни (високи) тонове, при което се получаваше неособено благозвучна вибрация, люлеене в гласа. Изпълнението на прочутата ария „O, Carlo, ascolta” остави залата няма и ужасно тиха…

Филип II на Светозар Рангелов бе притеснително неадекватен на оригиналния образ – ту шепнещ и слаб, ту сърдит или пък свит и покорен в присъствието на Инквизитора – Ангел Христов. Само не и великият самодържец – крал на Испания и още много земи – Филип II! И Габриела Георгиева (кралица Елизабет) не успя да вдъхне живот и сила на образа. Остана аморфна, образ-маргинал, докато не се стигна до голямата финална ария, която изпя с убедително самочувствие, красиво, с нюанси в изразяване на страданието и раздвоението любов – дълг. Изпълнение, което извади публиката от монотонните учтиви реакции; естествено, певицата бе аплодирана спонтанно и въодушевено.

Вялост, безизразност, интонационно-ритмична непрецизност (меко казано!) и безличие – така ще дефинирам накратко хоровото участие в този спектакъл (хормайстор Виолета Димитрова). А оркестърът гърмя ли, гърмя! Диригентът Айра Левин (САЩ) не се постара, а и не можа да овладее състава, да изгради действието, да изведе кулминациите – с една дума, да реализира гениалната партитура на Верди.

Затова три часа „Дон Карлос“ се носеше по течението надолу, надолу, все по-скучен, без енергия, без емоция и художествено въздействие. Дано остане самотно явление в настоящия сезон на Националната опера.


Източник: в. „Култура. Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Кризисен спектакъл“.

Още от Боянка Арнаудова в „Площад Славейков“

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg