Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Кучки: Антигона, Дора, Лиза и Жана

Не ставайте винаги на крака, моля! Само пред безспорни театрални постижения

В "Жана" Светлана Янчева трещи, но това трещене е постоянно и лишено от всякаква женска мекота.  - Кучки: Антигона, Дора, Лиза и Жана

В "Жана" Светлана Янчева трещи, но това трещене е постоянно и лишено от всякаква женска мекота.

Театралният сезон започна и в този текст ще разкажа за три нови постановки: „Антигона“ на Иван Добчев в Театър „София“, „Две“ на Юрий Дачев в Народния театър и „Жана“ на Явор Гърдев пак там. Ще посоча причините, заради които си заслужава тези три постановки да се видят, като нито една от трите не е явление, но имат отделни добри качества.

Качеството, което обединява и трите, е елегантността. Лошият вкус напълно отсъства и това не е изненадващо, имайки предвид режисьорите и авторите на пиесите. Лошият вкус остава за финала на представленията, когато публиката, която вече може да бъде оприличена или на стадо овце, или на дирижирана публика от тв шоу, е научена да става на крака, ръкопляскайки възторжено на което и да било представление. Гледала съм потрисащо лоши постановки, на чийто финал също се изправят на крака. С такава публика не е чудно, че България има известен проблем с избора си на политици, който ни доведе до днешния следизборен ден. Не знам кой и как би могъл да обясни на театралните зрители, че човек става на крака пред безспорни постижения на режисура, текст и актьорска игра, а не скача възторжено на всичко. Когато се появи нещо наистина заслужаващо този жест, какво ще направим, за да покажем възторга си?! Може би ще трябва да започнем да се въргаляме по пода от възторг. Тази „щедрост“ не е нищо повече от липса на култура, а и по странен начин на самочувствие. И ако причината да се става на крака за всеки театрален боклук е уважението към зле заплатения труд на творците, какво трябва да направим за изпарилите се все едно, че никога не ги е имало 15 души в Горни Лом, получавали по 250 лева заплата, работейки свръхопасен труд?

Преди години бях свидетел как след страхотен Ирод на Ал Пачино в „Саломе“ разглезената лосанджелиска публика дори не го извика на бис. Просто не го харесаха. Какво като е Ал Пачино. Това, разбира се, е другата крайност и тя ме изуми, дори ми стана мъчно за Пачино, но пък се успокоих, че липсата на бис със сигурно се компенсира с хонорар, достоен за огромна звезда като него. Но да се върна към новите български постановки.

„Антигона“ заслужава вниманието на публиката заради страхотната млада актриса Дария Симеонова в ролята на Хора, както и заради сценографията и костюмите. Режисьорското решение за Хора е гръбнакът на този спектакъл и, благодарение на много добрата си пластика и физически данни, Симеонова се справя повече от успешно със задачата да бъде своеобразен – красив – Голлум („Властелинът на пръстените“), който успява да създаде втори и трети план на монолозите и диалозите в пиесата. Младата Каталин Старейшинска вероятно би била много по-убедителна, ако не й се налагаше да крещи непрекъснато. Темата на пиесата е навременна, тя е за унищожаването на бунта. Независимо кога и къде се намира, дали в безвремието след неуспелите български протести, или на протестите в момента в Хонконг, Антигона е извън границите на любовта, някъде в самотните пространства на невъзможността да се съгласиш със смисъла да живееш несвободен и в несправедливост.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН
Дария Симеонова, Иван Добчев и Ириней Константинов в "Антигона", Театър "София"

Дария Симеонова, Иван Добчев и Ириней Константинов в „Антигона“, Театър „София“

Появяващото се и изчезващо периодично бръмчене на мухи е метафора за тленността на всичко. Както и пръстените цветове на декорите и костюмите. Цветове на разлагащ се труп – трупът на брата на Антигона, чието тяло тя няма право да погребе, но въпреки забраната го прави.

От трите постановки любимата ми е „Две“, защото в нея се разказва миг от животите на Дора Габе и Елисавета Багряна, както и за женското приятелство. При всички писъци за липса на култура и духовност, текстът на Таня Шахова е фин, лек, с много добър диалог и тук-там с приятно чувство за хумор. Тя разказва историята на две велики българки без напън, с леко тъжна ирония и самоирония, понякога и с типичните женски леки захапвания. Лиза винаги казва „Боян“, Дора винаги я поправя „Пенев, Боян Пенев“ – не й е приятна любовта на приятелката й с легендарния за двете жени Боян – гръбнакът на приятелството им, както и до голяма степен на женските им съдби извън безспорният им талант.

Бойка Велкова и Мария Каварджикова в "Две жени", Народен театър

Бойка Велкова и Мария Каварджикова в „Две“, Народен театър. Снимка: Атанас Кънчев

В пиесата на Шахова Багряна е и деликатно „оправдана“ за присъдата над Вапцаров. Историческата истина е, че тя не е могла да направи нищо в негова защита, самата Бойка Вапцарова казва в интервю, че никой не е можел да спаси съпруга й. Обвиненията към Багряна за щяло и нещяло не са изненадващи. Тя е била много еманципирана за времето си жена, хубава, харесвана от мъжете, талантлива и високо интелигентна, което й е помогнало да бъде ценена от всички правителства и строеве в България, както и да бъде мразена и оплювана. Багряна не е могла да спаси Вапцаров, но е сложила името си и подписа си срещу Закона за защита на нацията в защита на българските евреи – била е жена с ясна гражданска позиция.

В постановката на Юрий Дачев Бойка Велкова дори визуално е много близо до оригиналната Дора Габе – кокетна, женствена, свръхемоционална, влюбена в любовта. Топла. Мария Каварджикова носи суровостта на Багряна, дистанцията, която тя излъчваше, но е една идея по-съвременна, отколкото Багряна беше. Тя също носеше нещо от холивудските кинозвезди, беше винаги перфектно гримирана и много женствена, ходеше много изправена и със следа на лека полуусмивка на почти сфинксовото й лице.

Постановката е без претенции, честна, чиста, елегантна като героините й. Залата беше пълна основно с жени, така беше и на другите две представления. Мъже, къде сте, какво правите?! Ако това е тенденцията, само жените да се интересуваме от култура, а вие да сте някъде на чашка, нищо добро не чака България.

В „Жана“ на Явор Гърдев имаме вече големи женски проблеми. Блестящият, изключително смешен и отново корпулентен Владо Пенев – той се раздува и свива физически изненадващо бързо – има най-забавната роля в пиесата. Вместо да преспи с изоставената от младия си любовник Жана, той реве и се тръшка инфантилно на рамото й, че голямата му любов е любимото му трето дете, тригодишната му дъщеричка, защото не иска нищо от него. Сексът отдавна е мъртъв.

Светлана Янчева и Владо Пенев в "Жана", Народен театър

Светлана Янчева и Владо Пенев в „Жана“, Народен театър. Снимка: Калин Николов

Явор Гърдев както винаги си е свършил работата перфектно, с немска прецизност. До японска все още никой тук не го е докарал, защото в японската прецизност има нещо дзен. Перфектен декор, перфектни костюми, перфектно осветление, перфектни музикални трещящи акценти там, където пиесата не може да трещи, а тя общо взето никъде не трещи. Светлана Янчева трещи, но това трещене е постоянно и лишено от всякаква женска мекота. Героинята й е кучка, богата, безскрупулна и свикнала да купува всичко. Постановката би спечелила много, ако образът на Жана беше по-многопластов, ако тя беше по-привлекателна, по-жена, а не схемата за кучка, която явно Гърдев си представя.

Повечето кучки имат сериозни женски качества, т.е. женственост. Елисавета Багряна отлично се вписва в образа на кучка. Мадона също. Дори кучката Марта Стюарт, която лежа в затвора за укриване на данъци. Жана обаче е мъж в пеньоар, в нея няма нищо друго интересно, освен парите, заради което има толкова млад любовник. А тази идея е безинтересна, защото той автоматично става проститутка и повод за драматургия няма. Жана и любовникът й са схеми, на които не само не съчувстваш, но са и скучни заради едноплановите им характери. Те са почти като Жени и Тачо във ВИП Брадър – с перуката, която Жана си слага в един момент, тя дори физически заприличва на родната ни кучка Жени. В крайна сметка историята на пиесата е много сходна със сюжета на триъгълника от риалитито. Само че е пиеса и е на сцената на Народния театър, поставена от най-добрия ни театрален режисьор.

И трите представления са интересни, интелигентни, забавни и „те карат да се замислиш“. Това, което ги обединява е, че са за кучки, т.е. за жени, които не плащат дан никому – Антигона е кучка, Дора и Елисавета също, за Жана да не говорим. Но все пак не ставайте на всичко на крака, моля, не сте дирижирана публика от тв формат, нито пък сме свидетели на безспорни театрални постижения. Трябва повече взискателност към себе си.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах