Култът към смъртта избра Париж, за да изобличи щастието му

Култът към смъртта избра своя град добре – Париж, светската столица на света, гостоприемен, разнообразен и очарователен мегаполис, какъвто винаги е бил. И култът на смъртта го избра за своите цели с жестока, самоизобличаваща точност – всичко, което те са ненавиждали, застана просто пред тях в една щастлива петъчна вечер – мъже и жени в общи компании, вино, свободно мислене, смях, толерантност, музика – див и сатиричен рок и блус.

Те дойдоха въоръжени с груб нихилизъм и омраза, която лежи отвъд нашето разбиране. Тяхната защитна броня са опасаните на коланите бомби, тяхната идея за съвършено скривалище – добродетелният живот след смъртта, където полицията не може да достигне. (Джихадисткият рай се оказва една от най-лошите идеи в историята на човечеството; режи и изгаряй в този живот, почивай в мир сред кича в следващия.)

Париж, замаян и слаб, се събуди в събота сутрин, за да се отрази в своите нови обстоятелства. Тези от нас, които бяха навън в града снощи (бел. ред. – в петък вечер), се чудихме на капризите на съдбата, които са ни оставили живи, докато други загиват.

Когато клането започна, аз и съпругата ми бяхме в една вековна институция на Париж – клише на добрия скромен живот още от 1845 г. В този очарователен ресторант в Шести район се събрахме на една маса с благоразположени непознати и местни жители. С бялото си вино и филе от херинга бяхме толкова добра мишена, колкото и всички други. Но култът избра Единайсети и Дванайсети райони, на по-малко от километър и половина разстояние, а ние не разбрахме нищо.

Сега разбираме.

Как това променя обстоятелствата? Сигурността ще се затегне и Париж ще стане доста по-малко обаятелен. Необходимият баланс между сигурност и свободи ще бъде предизвикателство.

Куршумите и бомбите на култа към смъртта ще дойдат отново – тук или другаде, можем да се сме сигурни. Гражданите на Лондон, Ню Йорк, Берлин нервно се озъртат.

През януари всички бяхме „Шарли Ебдо“. Днес всички сме парижани и това, най-малкото за това тъмно време, е въпрос на гордост.

Бел. ред. – текстът е публикуван в официалната страница на британския писател Иън Макюън във Фейсбук.