Култура – дума, забравена от политиците

Уважаеми г-н главен редактор,

Преди няколко дни чух по новините следното изречение: „От лявоцентристкото правителство искаме действия, конкретни факти, всичко останало е… поезия“. Бих тръгнал именно от тези думи на Берлускони, които мисля, че останаха незабелязани, защото ясно очертават трасето, по което минава отношението на Берлускони към културата. От едната страна е бизнесът, истинските ценности, това, което за него има най-голямо значение в живота, а от другата нещо, което звучи като някаква подигравка. Думата „поезия“, използвана като обобщение на мизерията, която ни очаква, ако не споделяме неговия светоглед: дим и пушек, илюзии, досадни лъжи. Поезия е горе-долу равно на боклук. Един истински показателен лапсус.

И днес, както и преди, имам желание да споделя своя смут, предизвикан още преди време и особено задълбочил се по време на миналогодишната изборна кампания. Причината е проста: така и не чух в речите на политиците, за които се готвех да гласувам, да присъства думата „култура“. Дали беше забравена? Или подценена? Отхвърлена? Сякаш политиците от моето полезрение не си даваха сметка, че субкултурата, разпространявана или по-точно налагана от телевизионните централи, създава поколения от нещастни и отчуждени младежи, които не знаят, че са такива. Неспособни да четат, да интерпретират, да разбират действителността, която ги заобикаля, така че отново, след 5-годишно катастрофално дясноцентристко управление, гласуват за все същите десноцентристи. При приемането на някои лекарства това се нарича „ефект на парадокса“.

Питам се например защо в Италия не можа да се появи канал като „Арте“, чиято социална функция е да прави култура, да я разпространява, да разширява аудиторията си, като по този начин увеличава броя на своите автори, създава нови такива и ги промотира. Струва си да се запитаме защо у нас подобно нещо дори не можехме да си представим, поне довчера.

Имаше един период към средата на 70-те години (годините на Алдо Моро и Енрико Берлингуер): бих искал да го припомня на всички онези, които са го преживели, период, в който сякаш една радостна магия бележеше отношенията между културата и хората в тази страна. Думите, книгите, филмите биваха възприети по начин, който бих определил като чувствен. В онзи климат на изключителна активност – и нравствена, и политическа – бяхме свидетели на нещо, което неудържимо ни привличаше: в очите на хората видяното от тях биваше осъзнато, надградено, събудено за нов живот, върнато в обръщение.

Не живея в облак от сладка носталгия и не храня илюзии, че такъв период на колективно щастие може да се повтори, но съм уверен, че припомнянето му е в правото на хора като мен, които тогава се чувствахме като мишки в пита сирене. Простете ми автоцитата, но пример за това е „XX век“, без значение дали е бил успешен или не, но изцяло роден в онзи благоприятен климат и възнаграден с огромното въздействие, оказал върху хората. Питам се: дали филм като „ХХ век“ би бил възможен днес с неговата освободеност, с неговата конструктивна утопичност, с неговата мегаломания, с неговите противоречия, доведени до крайност? Години наред се опитвах да го завърша с една трета част, която да стигне до наши дни, но се наложи честно да се откажа: културният и политически климат за това си беше отишъл. Идват ми на ум също „Салò, или 120-те дни на Содом“ – последният филм на Пазолини, сниман по същото време само на десетки километри от нас, колкото е разстоянието между Мантуа и Парма, ужасяващ и сюблимен филм. Днес би ли бил възможен „Салò“?

По тези и много други причини се създаде „Групата на Стоте автора“, в която са събрани главно сценаристи и кинорежисьори: считаме, че е дошъл моментът да поискаме отново и да призовем политиката към един ясен по съдържание, амбициозен и финансово обезпечен културен проект – поне колкото някой от обществените проекти, за които в последните години слушаме до втръсване. Не става дума за протекционизъм! А за нещо, което физически се е случило в други страни (виж Франция) и някой трябва да ми обясни защо не може да се случи у нас. Имам предвид например постигане на извънредно висок брой дебютни произведения, несъразмерно висок, една мощна вълна от изследователска и експериментална работа на нови автори със съзнанието, че това също е начин на киното да бъде вдъхнат живот и то да вдъхне живот на заобикалящата го действителност.

И в заключение: търсим начин, заедно, да облагородим почвата за творчество. Знаем, че е трудно и че само с активното участие на всички ни ще бъде възможно да започнем този процес. Как да стане? Не знам. Знам само, че виждам колко много италиански автори са уморени от безплодните усилия да намерят излаз за собствената си креативност, обречени да се носят самотно по заблатената повърхност на обществото, от което насила са изтласкани.

Истинският смисъл на тези мои думи е в отстояването на правото дълг – колективно и индивидуално – на всеки от нас да участва в осъществяването на тази идея, която тръгва с ограничени възможности и болезнени затруднения, но която може да прерасне във вдъхващ ентусиазъм проект, който да остави следа. Киното е само начален повод да се преодолее отчуждението, което се задълбочава с всеки изминал ден – отчуждение, от което се чувстваме като мъртви; изразявам собствените си чувства и позиция в стремежа да увлека всички онези, които като мен имат желанието да гледат един филм, който още не е заснет, да прочетат една книга, която още не е написана. Ако всичко останало е поезия, нека да й дадем право на живот.

(В. „Ла Република“, 11 юни 2007 г.)

Статията е откъс от книгата на Бернардо Бертолучи „Прелестно обсебен“ (изд. „Колибри“), която излиза на 11 ноември. Премиерата й съвпада с филмовата му ретроспектива на „Киномания“.

Вижте още: ПРЕДИ КИНОМАНИЯ: ВСИЧКО ОТ ТАРКОВСКИ И ЧАСТ ОТ БЕРТОЛУЧИ