Купидон в сладко от рози

Поемам предварително вината за всички прекалени обобщения в текста. Нещата, разбира се, не са толкова еднопосочни и крайни. Това е само бегъл полет над пъстър пейзаж, в който има всичко. Както и в любовта.

Като всички хора, и ние си мислим, че сме изобретили любовта. Всяко поколение таи в себе си тъничко презрение към предишното, което не е обичало както трябва, не е изпитвало вихъра на страстите по толкова неповторим начин. И така няколко хилядолетия.

А всъщност има откъде да научим как любовта е преминала през времената, за да стигне до нас – променена, но и същата.

Литературата е история на любовта. И не е зле да видим как тя е сменяла лицата си във времето. В началото отношенията между мъжа и жената изглежда никак не са приличали на тази розова сладост, която днес наричаме любов. Подчинявали са се или на целесъобразност, или на каприз, а най-често на нещо средно между двете. Парадоксът е, че капризът повече прилича на днешната, възхвалявана от всички „чиста“ любов.
В най-стария писмен литературен паметник – шумерският епос за Гилгамеш – любовта не присъства. Има само една богиня, пожелала смъртен. Поради каприз. И понеже епосът е от 18-и век преди новата ера, малко след като патриархатът е сменил матриархата, мъжете-герои изобщо не се и замислят за любов. Жената пожелава, жената наказва.

В Илиадата десет века по-късно ситуацията е променена, но все още капризът и целесъобразността запълват представата за любов. Каприз е отвличането на Елена – тя не е влюбена в Парис, тя е негова награда от боговете, а той не би и помислил да хареса чужда жена на своя глава, ако зад гърба му не стоят три всесилни жени-богини.

Любов по целесъобразност пък е тази между Хектор и Андромаха. Съпружески обрана, затворена в нуждата от взаимна подкрепа. Но не страст, заради която да отидеш на война, само страничен шум.

В цялата древногръцка митология има само капризи и целесъобразности. Зевс капризничи на воля, целесъобразно женен за ревнивата Хера. Афродита е прикована с брак към куция Хефест, но капризничи с атлетичния Арес. Накъдето и да се обърнем, намираме само капризи. Затова и Ерос е капризно своенравно дребосъче, което подпалва страст, а не любов. Дори символът му – стрелата – е знак за смърт, а не за полет в розов безкрай.

Вдъхновената любов е късна измислица. Ражда се в рицарските романи през Средновековието. И си остава там. Цялата префърцунена истерия около панделките, прикрепени към шлемовете, розите в нозете на девицата, обожествяването на съпругата на владетеля – всичко това е огромен театър, който да прикрие факта, че под бронята рицарите са мръсни, брадясали и с гноясали рани. А техните възлюбени миришат на некъпано с години тяло, прекосявало неведнъж рова на замъка, в който се излива помията и отходните води. Гнусничко е било на живо, но пък в романите е ухаело на рози.

Сервантес се е посмял здраво над тази псевдоидилия, като „влюбил“ Дон Кихот в яката селянка Дулсинея.
Ренесансът отворил вратите за всякакви фантазии, които да облекат в приемлива форма хуманистично оправдания любовен мерак. Във великолепната гротеска на Рабле „Гаргантюа и Пантагрюел“ се появява любовно обяснение, което срива всички розови въжделения, но пък е толкова искрено, че разсъблича цялата истина:

„— Мадам, знайте, че от любов към вас не мога вече ни да се изпикая, ни да се изакам като хората“.

Мъжете по това време са били агресивно-романтични, а дамите – притворно разгонени. Все пак епохата е била разкрепостена, но любовта отново се е лутала между целесъобразност и каприз, все по-антагонистични помежду си.

И се появява пак тогава първата голяма литературна любов, в която двете страни на любовта влизат в трагична битка. „Ромео и Жулиета“ е историята, в която капризът пада в жертва на целесъобразността и остава безсмъртен.

„Не може той открито да я среща,
тъй както правят влюбените вред;
тя длъжна е да крие страст гореща
от поглед на родител и съсед.
Но младостта прескача зид и ров
и сладка ѝ е скришната любов!“

(„Ромео и Жулиета“, Шекспир)

Векове наред писателите се опитват да примирят лудата и скучната любов. Правят какви ли не лупинги в опит да открият идеалния сюжет, който да ги съчетае и обезсмърти в едно цяло. Джейн Остин донякъде успява в „Гордост и предразсъдъци“, но пък отваря кутията на Пандора и отпушва буйния поток на сладникавите романи тип „Арлекин“, които ще станат любими на целесъобразно омъжените домакини в следващите векове. Любовта в тях е каприз, който минава през бури, лед и огън, за да замирише накрая на целесъобразно и обществено приемливо сладко от рози.

Посоките са се обърнали изцяло. Ако в началото на литературния поток жените са били активните в любовта, в мътната литературна река през последните столетия те са пасивните страдалки, чиито любовни капризи се наказват със смърт, а мъжете – леко гузни – се опиват от честта да бъдат обичани. Достатъчно е да припомним „Ана Каренина“ и „Мадам Бовари“. Ако някоя жена си позволи независимост в страниците на роман от XIX век, тя е или презряна и извън обществото, или само фантазия.

През миналия век започва пълноводието на сексуалната освободеност. Любовта прави реверанс и отстъпва на голото еротично желание, маскирано с чувства. И понеже литературата не търпи неравновесие, по това време се появява и идеята за „чиста“ любов – донякъде, но съвсем леко подобна на онази от рицарските времена.

В българската литература любовта е най-вече свенлива. Рада Госпожина от „Под игото“ така и не преминава отвъд плахата идея за любовна връзка, умира невинна и недокосната. Поетите и писателите у нас не смеят да говорят за любовта в плът и страст. Ако някъде се промъкне свързването на телата, то впоследствие жената неизбежно понася ударите на пуритански настроената съдба.

„— Какво представлява всъщност това момиче? — попита германецът, след като Ирина си отиде.
— Тя е поддържана жена — отговори мрачно експертът.
— Но не в най-вулгарния смисъл на думата, нали?
— Разбира се, че не!… Тя е просто лъгана и разочарована на няколко пъти от господин Морев, който има твърде малко скрупули към жените. Отношенията им са пред скъсване.
— Така ли?… — иронично произнесе германецът. — И това ѝ тежи?
— Да. Оплака ли ви се?
— По-скоро позира.“

(„Тютюн“, Димитър Димов)

Днес в литературата – и световната, и българската – вече не е така. Любовта е вакханалия, еротиката е навсякъде, заменила емоцията почти изцяло. Романтиката е прелюдия към интимни страсти, а саможертвата е възможна само ако любимата е свалила девствения си пояс. Само в young adult романите сякаш се крие недокосната от поквара нежност. Вероятно иде време за нов ренесанс в любовната литература, за ново течение – на невинността.

И все пак конфронтацията между каприза и здравия разум ще остане завинаги главния атрибут на Купидон.