„Не знаеха ли, че тези двайсетгодишни момчета имат пишки?“
Прекият повод за този текст са непремерените думи на журналиста Тома Томов относно мигрантите. Разбира се, че в германски Кьолн и за много по-малка грубост кметът Хенриете Рекер понесе много критики – и то заслужени. Понякога за невнимателни, макар и съвсем не злонамерени забележки държавници са принуждавани да си подадат оставките. Е, поне така става в цивилизованите краища на света. В България и аз съм прост, и вие сте прости – ще се разберем. Това е вбесяващо.
Публичните личности не могат да си позволяват просташки език. Да говорят ясно и достъпно – това да, но има разлика между нормалното и абсурдното. Разбира се, че в цивилизована страна, сред общество от самоуважаващи се граждани е немислимо министър-председателят да говори как „кученцата си заслужиха пържолките“ при намирането на мъртви тела. Невъзможно е директорът на Националния исторически музей да говори за „шибан народ“ и „шибани колеги“. И е шокиращо журналисти да си служат вече не с опростенчество, а с опростачване. Забележката на Томов е не само поредна проява на станалата типична у нас безвкусица в говоренето, но е и крайно грозно омаловажаване на новогодишните събития в Кьолн. Впрочем, дори не е лъжа, че канцлерът Меркел допусна огромна грешка. Просто за тези неща не се говори по този начин, когато претендираш за определено положение. Човек трябва да прави разлика между кухнята си и публичното пространство. Всъщност е обида за здравия разум, че се налага изобщо да се говори по тази тема.
През позабравените времена на соца журналистическият и политическият език бяха сухи и мъртви. Изкуствени думи, прашни клишета, изобщо – скука и нищонеказване. Чуйте на запис как Петър Младенов формално пожелава нови „творчески успехи“ на оттеглящия се Тодор Живков и ще си припомните що за глупости дърдореха онези хора с тенекиените си гласове. Горе-долу така говори Георги Пирински днес. За щастие, соцът падна и покрай много други промени се появи желанието ни да говорим на жив, естествен български език. Само че то (както много други пориви на свободата) беше опорочено от роящите се мутри, политици от добре познат шаячен тип и от нови „журналисти“, които създадоха нелепия оркски диалект на деветдесетте. Появиха се безумни думи като „автоджамбазин“, кметовете станаха „валии“ и „градоначалници“ и изобщо вестниците се превърнаха в трибуна на някакво издевателство над основното ни средство за общуване. Особено стряскаща е комбинацията от мъртвородени, заучени фрази и зле усвоен жаргон. Нали знаете – хем „морфичен резонанс“, хем „не се ебавам“. Не че в жаргона има нещо лошо, но май за всичко си има и място, и време.
Да оставим за момент езика на мира. Не само формата, но и съдържанието на публично казваното често е нетърпимо. Мой учен приятел ми обърна внимание, че например археолозите и историците често говорят откровено неверни неща пред публика, която смятат за неподготвена. А това вече всеки може да потвърди. В момента, в който вземат да ни пробутват вампири, тамплиери, грешки от порядъка на сто години за датата на построяване на някоя прочута сграда, телепортиращи се катари или пък параклиси, вдигнати директно пред крепостната порта – ни взимат за глупаци. Никой не вярва в такива измислици, но професионалистите у нас често си позволяват да ги говорят пред обществото. При това сериозно. Надявам се повечето читатели да осъзнават, че това словесно безобразие е подигравка с тях. Вече дори не става дума за фантастика, а за гавра.
Естествено, лъжите на политиците са част от цялата обуначена действителност. Те вече почти не правят впечатление (а това е жалко). Но и тези лъжи са поднесени в несмилаем вид. Неприятната личност Лютви Местан обича да демонстрира нещо като езикова култура, но се оплита в чуждици. Колегите му от Народното събрание ту се колебаят между спомени от удавено в алкохол студентство и безпомощно просторечие (както прави чудовищният Доган), ту изобщо не умеят да завършат и едно изречение (Александър Методиев или Бат’ Сали), ту се давят в грозно нечленувани помпозности от рода на: „Комисия по Нещо си заседава“ и: „влизаме в Пленарна зала“. От това жалко препъване в българския на човек може да му прилошее. Нетърпимо е и за четене, и за слушане.
Публичният ни език не само е грозен, той е и безчовечен. Вече споменах пържолките. Когато МВР се опита да прикрие свой гаф (например убийството на мигрант), започва едно мърморливо дуднене, като през милиционерски мустаци. Опитите за професионален сленг са брутално лишени от съчувствие към жертвата – която и да е тя. Появява се някакъв плах опит за терминология, едва ли не за научно говорене, докато крещящата истина е, ами, просто един човешки труп. Тази липса на заинтересованост от емоционалната, личната, човешката страна на всеки инцидент е типична за България. Но и за още поне една страна.
Смесицата от бездушно институционалничене и дебелащина е много лесна за проследяване в речта на руския прези… диктатор Владимир Путин. Като наследник на стария КГБ, този човек може да си позволи небрежно да говори безумия като: „она утонула“ („ми тя потъна“) и „мочить в сортире“ („ще ги давим по кенефите“ или по-скоро: „ше ге давиме у кенефо“). Така говори репресивният апарат. Така говорят мафиотите с ланци по вратовете и „Адидас“ в мозъка. И тази особена, бедна и грозна култура на говорене отдавна е преминала от Русия към България. Низовият стил на средното ниво чиновници и охранители със скромен произход е станал съвсем естествен в постсоциалистическия период. Грубичко, така, нали, народно. Още веднъж: „И аз съм прост, и вие сте прости. Ще се разберем“. Или: „Много като тебе вече плакаха“. Усещате ли, че тези фрази излизат от гърлото леко, леко, почти с умиление, като реплики от сценарий на Тарантинов филм, може би с провлачен южняшки акцент и изразителна тютюнева храчка? Ползващите този език ченгета и мутри искат да звучат небрежно и мъжкарски като Робърт Де Ниро. Но успяват само да издадат магнаурския произход на мисленето и речевия си шаблон.
Нещата са стигнали дотам, че когато някой заговори човешки и с уважение на слушателите си, възприемаме това като „купешко“ и се дразним. Не ни е достатъчно „тежък“. И сме спрели да обръщаме внимание, когато пряко ни обиждат с „шибан народ“, с „пържолки за кученцата“, с „вие сте прости“ и с „пишките“ на мигрантите. Все едно бай Ганьо, Александър Стамболийски и Тодор Живков са излезли заедно на трибуната на уж отдавна съборения Мавзолей и оттам бодряшки ни крещят с несбъркваемо правешко „л“:
– Как е превода? НормаУен Уи е превода?
Ясно ми е, че част от читателите ще реагират с раздразнение, задето изобщо обръщам внимание на такива неприятни неща. Не стига че слушаме гадости по радиото и телевизията, ами сега и тук да четем за това… – не е редно някак си. Но си спомням думите на магьосника Гандалф, когато елфите го укоряват, че е заговорил на гнусната оркска реч пред тях. Ако не искаме тази реч скоро да се чува из всяко кътче, трябва да направим нещо. Купонът на простаците трябва да спре, а пишките да бъдат прибрани зад циповете, където им е мястото.
Всичко от Манол Глишев
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение