„Курск“ – трогателен прочит, спестил (не)участието на Путин

Новият филм на Томас Винтерберг проследява събитията около потъването на руската ядрена подводница „Курск“

„Курск“ на Томас Винтерберг е лична история, лишена от директен политически коментар или ясно формулирана оценка на събитията. - „Курск“ – трогателен прочит, спестил (не)участието на Путин

„Курск“ на Томас Винтерберг е лична история, лишена от директен политически коментар или ясно формулирана оценка на събитията.

На 13 март 1995 г. група датски режисьори подписват манифест за филмово творчество, по-известен като „Догма 95“. Сред тях са Ларс фон Триер и Томас Винтерберг. Новото движение си поставя за цел да обнови съвременното кино, като го върне към класическата естетика и го изчисти от задушаващата прегръдка на технологиите и специалните ефекти.

„Догма 95“ обявява 10 постулата, нещо като Десетте кино-заповеди, с които обещава да върне киното в правия път.

1. Филмът се снима само на оригинални места, без декор и реквизит.

2. Звукът не трябва да бъде записван отделно от картината. Не се допуска музика, освен ако тя не звучи на мястото на снимките.

Америка за България

3. Позволено е използване само на ръчна, преносима камера. Забранени са релсите и крановете.

4. Лентата трябва да е цветна, не се допуска специално осветление.

5. Забранено е използването на оптична обработка и филтри.

6. Във филма не трябва да има насилие с оръжия и убийства.

Best of swing | Swing dance orchestra

7. Забранено е да се разказва за други места и епохи – действието се развива само тук и сега.

8. Снимането на жанрови филми е забранено.

9. Снима се само във формат 35 мм.

10. Името на режисьора не фигурира в надписите нито преди, нито след филма.

През 1998 г. Ларс фон Триер създава „Идиотите“, спазвайки всичките 10 правила. Същото прави и Томас Винтерберг с филма си „Празненството“. Десет години по-късно „Догма 95“ престава да съществува. Практиката показва, че правилата му са неприложими. Предизвестен край на един наивно романтичен експеримент. Напълно различен от престъпния експеримент, който руската държава си прави с подводницата „Курск“.

Двадесет години след антикомформистката декларация на „Догма 95“, Томас Винтерберг режисира напълно конформистки филм, с който нарушава и десетте правила, изброени по-горе. Филмът е „Курск“.

„Курск“ е мащабна високобюджетна копродукция на Белгия, Франция и Люксембург с паневропейски актьорски състав и амбиции да се превърне в холивудски блокбъстър. Филмът е базиран на книгата на британския журналист Робърт Мур „Време да се мре“ и проследява събитията около потъването на руската ядрена подводница „Курск“ в ледените води на Баренцово море на 12 август 2000 г.

Бунтарят Винтерберг се справя прекрасно с новата си роля на мастит холивудски режисьор и ни поднася един правдив и трогателен прочит на драматичните събития около потъването на руската подводница.
Историята е разказана в два различни топоса, в два паралелни свята, които съществуват независимо един от друг, но които в същото време действат като скачени съдове.

Единият свят се намира под водата. В него обитава екипажът на „Курск“. Винтерберг интелигентно избира да го представи, използвайки цял екран. Така зрителят все едно сам влиза в подводницата, става съпричастен към клаустрофобичната липса на пространство, кислород и в крайна сметка надежда за спасение.

Другият свят се намира на сушата. Там обитават роднините, съпругите и децата на екипажа. Те живеят в тъжни социлистически панелки, сред неугледни ръждясали площадки в грозно и запуснато градче. Българският зрител добре познава този нерадостен свят, защото, уви, сам живее в подобен. За този свят Винтерберг избира стандартния по-тесен формат 16:9.

Двата свята постоянно преливат един в друг, генерирайки напрежение и емоционален заряд. Режисьорът избира да ни разкаже една лична история, лишавайки я от директен политически коментар или ясно формулирана оценка на събитията.

Фокус на филма е личната трагедия на отделните членове на екипажа и техните семейства. Музиката на Александър Деспла подсилва усещането за интимност и драматизъм. Историята започва със сватба. Жени се един от моряците Павел (в ролята Матиас Шьонхофер). Кумове са Михаил Аверин, колега моряк на младоженеца, и съпругата му Таня (в изпълнение на Матиас Шьонертс и Леа Сейду). Именно тяхната история е в центъра на разказа. Леа Сейду се справя чудесно с ролята си на отчаяна и гневна моряшка съпруга. Изпълнението на Матиас Шьонертс също е безупречно.

Мнозина кинокритици виждат в началото на филма реверанс към „Ловецът на елени“ на Майкъл Чимино, който също започва с пищни кадри на сватба. Чрез сватбата Винтерберг находчиво запознава зрителя едновременно с всички герои още в самото начало. Защото на нея присъстват и двата свята (този под водата и този на сушата). Зрителят ще ги види заедно за първи и последен път. Моряците и техните съпруги празнуват, без да подозират, че това ще са последните им щастливи мигове заедно.

В течение на филма сюжетът се разгръща чрез постоянни преходи от единия в другия свят, публиката бива пренасяна ту на сушата при семействата, ту отново под водата при борещите се за живота си моряци.

Има и още два свята, които, макар да не присъстват осезаемо, все пак са деликатно загатнати от режисьора. Това са изконните полюси на политическо противопоставяне, вечните врагове от времето на Студената война – Изтокът и Западът.

Изтокът е майсторски пресъздаден от доайена на скандинавското кино Макс фон Сюдов, който играе престарял, закостенял и напълно лишен от емпатия адмирал от руските военноморски сили. Прототип на героя му най-вероятно е тогавашният главнокомандващ руския военноморски флот адмирал Куроедов, който категорично отказва предложената международна помощ за спасяването на моряците и упорито твърди, че инцидентът е предизвикан от сблъсък с американско торпедо. Невярно твърдение, което по-късно е принуден сам да опровергае.

Западът е представен не по-малко достойно от Колин Фърт в ролята на адмирал Дейвид Ръсел от Кралските военноморски сили. Той се опитва всячески да пробие болшевишкия инат на руските генерали и да спаси оцелелите моряци на Курск, за които всяка минута забавяне може и в крайна сметка се оказва фатална.

Винтерберг не изразява открито позиция, но и не спестява нищо от истината. Руската военна немощ и пълна некомпетентност са показани безпощадно откровено, тоталитарните навици на изопачаване на фактите и бягане от отговорност, характерни за Съветския съюз от времето на Студената война, са безкомпромисно изобличени. Преди всичко обаче е показана пълната липса на хуманност, съпричастност и емпатия на руските главнокомандващи към техните подчинени, към собствените им сънародници, всъщност.

Винтерберг не посочва с пръст кой е лошият, но чрез правдивия си разказ недвусмислено показва на зрителя кой е той. Няма никакво съмнение, че руската власт по онова време съвсем съзнателно дезертира от основната функция на всяка демократична държава – грижата за опазване на човешкия живот на всеки един от своите граждани.

На „Курск“ загиват 118 моряци, 118 руснаци. 71 руски деца остават сираци. Безброй много скърбящи съпруги, родители, братя и сестри никога няма да намерят покой и справедливо възмездие.

Винтерберг си спестява споменаването на едно име във филма. И това име е Путин.

През лятото на 2000 г., когато става трагедията, Путин е президент на Русия едва от няколко месеца. По време на инцидента той е на почивка в Сочи. Дори и след като става ясно, че подводницата е потънала вследствие на авария и че на борда все още има оцелели моряци, президентът не прекъсва ваканцията си и не се завръща в Москва. По-късно той ще признае, че (може би) е допуснал грешка.

Според Борис Кузнецов, един от адвокатите, който защитава интересите на роднините на загиналите, лъжите около „Курск“ са задали тон на цялото управление на Владимир Путин. Понастоящем Кузнецов живее в САЩ, където е потърсил политическо убежище, след като спецслужбите на Русия го обвиняват в незаконно разкриване на държавни тайни.

И това се случва днес, 18 години след трагедията на „Курск“. Русия не е мръднала в развитието си оттогава. Демокрацията е потънала също като подводницата им, неспасяемо дълбоко и без изгледи за оцелели.
Защото, нека не забравяме, че руските власти отказват международна спасителна операция от страх, че ще бъдат разкрити строго секретни военни тайни. Филмът не спестява това – в Русия по времето на инцидента опазването на военни тайни е по-важно от спасяването на човешки живот.

Дали и днес е така, питам се? И веднага се сещам за Азовско море и руските военни кораби, които окупираха Керченския пролив и взеха за заложници 24-ма украински моряци.

Само се моля дано филмът не се повтаря. Дано Винтерберг няма повод да направи продължение.


Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често коментирате под статиите ни във Фейсбук, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература на имейл mail@ploshtadslaveikov.com.

ДС