Лабораторията за щастие I

Това име на дюкянче видях в едно испанско село (село е изключително бедно описание на подобно красиво, но и снабдено с ресторанти, мол, Ел Корте Инглез местенце в Андалусия, където се мотаех). С това кодове име ще нарека и запомня завинаги ресторанта, демек ПУЦ-а, където ме заведоха миналата седмица. Намира се недалеч от едно друго китно и процъфтяващо село във вътрешността на Андалусия, на 30-тина км от морето, Марбея и други екстри.

Тръгваме натам, водени от испанските си домакини, в щастливо неведение. Аз даже вътрешно се намусвам. Защото нещо въртят колата не по морския път или царската магистрала, ами по едни второстепенни, навътре, през села и край разни хасиенди, имения и селскостопански поля.

Хубави къщи, чудни села, невероятна поддръжка, чисто, прелива от цветя… Дори и да патят от бясна южняшка корупция, както се твърди, явно много остава и след като покрадат, влага се и си личи. Цъкам, ама се ядосвам, че не сме примерно във филиала на музея „Помпиду“ в Малага. (Защото и там кметът е визионер. Така е пипнал инфраструктурата, улиците, крайморските алеи и района, даже е довел първокласните световни музеи, че ти пада капелата, ченето или каквото друго си оставил хлабаво.)

Нейсе. Газирам се вътрешно, а колата влиза в нещо като частен път, окръжен от красива зелена джунгла, и спира пред голяма бяла колониална сграда, като извадена от латиноамерикански сериал. Чистичка, ама не разкошна. Отпред празен басейн. Сухи фонтани. Запуснато, красиво, стара елегантност. Вляво остъклен павилион. Оказва се, че това е таргетът. Ресторант в кулинарно училище, което се помещава (и всичките му възпитаници живеят там) в старомодната бяла хасиенда. Едва намираме една последна свободна маса, добиваме я с триста комплимента, облъчване и флиртове. Предупреждават ни друг път да нямаме подобни илюзии и да се резервираме онлайн. Червената ми рокля, трябва да призная, както и шапката и очилата в стил „Закуска в Тифани“ май помагат.

Пак нищо не ми е ясно. Защо толкова ексклузивност?

От разговорите разбирам, че училището и хасиендата се наричат „Консула“. Заради госпожата на първия собственик, който бил почетен консул на Прусия. Преди над 200 години. Той сложил началото на невероятната градина, де факто цял парк, която си съперничи с ботаническата на Мадрид.
След него в „Консула“-та живели все пикантни (и богати) чужденци, американци, канадци, бивши посланици и неслучайни хора.

И както историята на „Консула“-та е уж ясна, има я и в Уикипедия даже, едни 50, че и повече години от началото на миналия век тъмнеят в дискретно мълчание. Разпитвам аз. Един осведомен местен човек ми казва, че в това имение по време на Втората световна война е имало американски консулат. И вместо да е в града, в Малага, американците са се установили на това място и следели оттук какво правят немците в Средиземноморието, както и в цяла Африка. Хасиендата е била превърната в compound, но кой знае какви радиостанции, телеграфи, антени и активности са се правили тук.

Докато чувам това и гледам неописуемите алеи, повити в дива зеленина, старите фонтани, празния сега басейн навън, огромната тераса на покрива, вече си представям как десетки млади мъже, пресни от „Харвард“ и „Йейл“, облечени в бяло и „каки“ панталони живеят накуп в това плейбойско общежитие за харизматични шпиони през 40-те. Вероятно всеки ден рискуват живота си в мистериозни срещи с агенти, преминали от отсрещния африкански бряг, но в уикендите (пък и за да върви легендата за повърхностните американци) правят луди партита с местни синьорини, циганска музика, фламенко и пиянства. Някои от тях периодически изчезват (за явка? Да предават депеши?), други, захапали цигари „тангират“ със знойните приятелки на високопоставени немци (за да откраднат от портмонето им ключа за дома на генерала), трети дори прикриват някой случаен труп. Абе, Казабланка пасти да яде. Историята се пише в главата ми и в нея има много съспенс, шпионство, зной и сласт. И поне един рус млад Том, който поразително ще прилича на Редфорд преди 40-ина години…

След войната „Консула“ има още един звезден миг, когато през 1959 г. Ърнест Хемингуей пристига там на гости на канадската двойка Бил и Ан Дейвис. Той иска да пише книга за красивата война, смъртоносното съперничество между двама бикоборци-звезди. Божествената храна, виното за герои, горещата тераса му се отразяват добре. Това е последната му книга – Un verano peligroso („Опасно лято“). И последното пътуване в Испания.

След това„Консула“-та май запада. Една от наследничките на Дейвис я продава обратно на Испания и едва през 90-те регионалното „правителство“ на Андалусия и местните общини зачеват вълшебна идея: отварят там училище за хотелиерство, готварство и кетъринг (апропо, богато подпомогнато с европейски средства), което се превръща в един от най-сериозните социални и образователни проекти на региона.

Следва продължение…

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.