Дебатът за българските исторически романи е като буря под повърхността – съществува, бушува, но все още не сме се фокусирали истински върху него. Това се отразява най-вече върху критериите за възприемането им – те са размити и противоречиви, зависят не толкова от литературната и фактологическата стойност на книгите, колкото от личната перцепция, от персоналния читателски ракурс.
Това противоречие обхваща не само класическите исторически романи, написани през миналия век, но засяга с особена острота опитите на съвременните български писатели да създадат адекватна картина на българската история – близка или далечна.
В този контекст появата на книгата „Глиненият цар“ е истинско събитие. Издаден е през 2018 г., след като печели голямата награда на литературния конкурс „Развитие“. Наскоро беше номиниран за първата Европейска литературна награда „Димитър Димов“ заедно с още 4 книги, всичките – преводни.
„Глиненият цар“ не е шумно обсъждан роман. А трябва да се говори за него. Защото това е първият според мен роман, който успява да погледне към тъмната ера на сталинистката епоха у нас, без да изпада в дидактичност и патетика.
Елегантна родна реплика на „Шахматна новела“ на Цвайг, книгата на Добромир Байчев успява да създаде атмосфера на абсолютно разбиране за епохата. Гестаповските ужаси са заменени с грозната действителност на социалистическите лагери на смъртта. Действието се развива почти изцяло на остров Персин, концентрирано в няколко образа, сред които изпъкват двама герои – доктора-лагерист Айранов и съветския офицер от НКГБ Тархов. Романът е изграден като шахматна партия, в която всеки герой има своя аналог сред черно-белите фигури. Всеки сюжетен възел може да бъде описан с шахматен ход, включително пълното преобразяване на Тархов в хода на действието.
„Глиненият цар“ е и завършен киносценарий. Кинематографичността на структурата му е натрапчива, усеща се още от първите сцени. Нарастващата експресивност тече по законите на киноезика – на пулсации, изчислени точно в психологическия ритъм на възприятие.
Няма нищо излишно в наратива, никакви отклонения, никакъв опит да се каже повече от необходимото. Байчев е овладял изцяло спонтанната човешка склонност към директна осъдителност. Всичко е оставено на читателя, той е този, който раздава присъдите. И като добър майстор, авторът е довел нещата дотам, че читателят да се усъмни в предварителните си нагласи. В средата на романа всяко клише, уж упорито подхранвано дотогава, се трансформира неочаквано. Лошият става добър, добрият губи ореола си, човещината изпъква с цялата си нестабилност – точно като в живота. Любовта и омразата не са литературно преувеличени, те имат дълбоки корени в психологическата и историческата противоречивост на човека и времената.
Байчев е успял да изгради пълнокръвни, разпознаваеми образи. Ситуациите също са вече задушливо познати – лагерните зверства, крайностите на сталинизма, противопоставянето между интелигенцията и агресивната посредственост. Но на фона на обичайните неща излизат наяве детайлите, които се разминават с традиционните устойчиви представи. Злото и доброто изпъкват не с крайностите, а с нюансите си.
В ограничения обем от около 150 страници читателят успява да види как омразният съветски офицер се превръща в носител на драматургична справедливост. Как любовната връзка изчезва под неизбежния натиск на жестоките обстоятелства. Как смъртта е избавление, а оцеляването – предателство. Въпросите за прошката и вината се раждат, получават отговори, а после тези отговори се оказват погрешни.
Лаконичността на наратива е като върха на айсберг – цялата сила на внушение е скрита под повърхността, мощна и ясно доловима.
Концентрирана, кратка, привидно локална и дребна история, а всъщност книгата е мащабна картина на цялото това противоречиво и ужасно време, в което всички са объркани, податливи на душевна корозия. От романа не излизаш същия, преоценката е задължителна. Трайните формули се оказват глинени фигурки.
Исторически роман, но само доколкото показва, че в тежки времена хората са принудени да разкрият истинската си същност. Тя никога не е изцяло черна или изцяло бяла, каквито са шахматните фигури. По-важно е дали си цар или пешка, защото животът е шахматно поле, а всички ние сме направени от глина.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение