Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Леа Иванова – момичето от площад „Славейков”

Съдбата й предлага от всичко – да бъде сестра на Гаврош, бляскава звезда и агент на ДС

Исторически кадър: Кирил Господинов, Георги Парцалев, Леа Иванова и Никола Анастасов. Преди дни се събраха всички отново. - Леа Иванова – момичето от площад „Славейков”

Исторически кадър: Кирил Господинов, Георги Парцалев, Леа Иванова и Никола Анастасов. Преди дни се събраха всички отново.

Семейството на Леа Иванова бяга от България, скрито в сандък след кървавия атентат в църквата „Свети Крал” (днес известна като „Света Неделя“) през април 1925 г. По онова време бъдещата джаз лъвица е на две години. Сгушила се е в майка си, огромните й, подобни на кошута очи, са вперени в баща й, семейството сдържа дъха си, за да не излезе никакъв шум. Сандъкът е натоварен тайно във влак с въглища за Истанбул и всеки миг може да се превърне в техен ковчег. Така и става, но ковчегът в случая се оказва Ноев и позволява на Иван Иванов и съпругата му да свият гнездо в Цариград и да отгледат трите си деца. А напускат родината, защото Иван е с леви убеждения и се предполага, че е близък до комунистическата група, подготвила и реализирала покушението в храма. Експлозията погребва на място 134 души, други умират по-късно от раните си, статистиката отбелязва още 500 ранени.

Историята за бягството на Леа Иванова и семейството й е слабо известна. Пред „Площад Славейков” я разказа режисьорът Радослав Спасов. Филмът му „Пеещите обувки”, вдъхновен от живота на джаз легендата, спечели наградата „Сребърен Георги” от кинофестивала в Москва. Наесен пък ще открие „Киномания“ в НДК.

„Проектът беше със заглавие „Момичето от площад „Славейков”, но там се снима трудно и решихме да го променим на „Пеещите обувки”. Не е биографичен филм. За да имам повече свобода, използвам Леа Иванова като прототип. Чел съм досието й,

виждал съм нейните донесения
като сътрудник на Държавна сигурност

Франциско

но тази линия не е водеща. Не съм искал да задълбавам прекалено в това, защото трябва да си обичам героите. Попаднах и на доказателства, от които се вижда, че Леа е жертвала себе си, за да спаси друг.”

Сюжетът на „Пеещите обувки” се оглежда в съдбата на певицата, която я отвежда от трудово-възпитателния лагер в село Ножарево до най-престижните сцени в света на музиката. В центъра е любовната история на Леа Иванова и композитора и пианист Еди Казасян, който първо става ръководител на оркестъра й, а след това и неин съпруг.

Идеята за филма осенява Радослав Спасов преди години – когато срещнал Еди Казасян на улицата. Музикантът тъкмо е научил, че Леа се е омъжила за него под натиска на ДС.

„Тогава седнахме на пейката и дълго мълчахме. В този момент ми хрумна, че от тази история би се получил отличен филм”, връща лентата режисьорът.

Макар да е сред най-добрите оператори в историята на българското кино, този път Радослав Спасов поверява камерата на своя колега Веселин Христов, а работата по сценария поделя с писателя Георги Данаилов.

Каква е цената, която талантът плаща, за да оцелее? Животът на певицата със сякаш пресипнал глас, дълго цигаре и френска прическа дава суров отговор на този въпрос.

Първата „сцена” на Лилия, както е името й по паспорт, е тъкмо на софийския площад „Славейков”.

Била е само на тринайсет –
бездомна, гладна, но не и унила

Истинска сестра на Гаврош, избягала от Дупница, където през 1936-а се завръщат родителите й, и се върти около учениците в близкия Италиански лицей. В спомените си юристът и белетрист Драган Тенев отбелязва, че още тогава момичето не криело намеренията си да превземе столицата като джаз певица. Приятелите й не взимали твърденията й насериозно – още повече, че в един момент започнали да й дават закуските си, защото забелязали, че гладува. Скоро се наложило малката провициалистка да започне работа като миячка в градското казино и успяла да се пребори за своето място в шумния и разблуден град.

По-нататък биографията й е изтъкана от реални факти, чужди спомени, но и легенди. Измислиците в жълтата преса също не са малко – в един момент Леа Иванова придобива ореола на  Мата Хари в българската ДС. Но приликите с легендарната шпионка са единствено по отношение на харизмата и трудното й действо. Колкото до мъжете, приятелите й твърдят, че Леа не е имала шумни истории.

Леа Иванова

Разказите за живота на Леа Иванова са смесица от факти и градски легенди.

Какви точно „удари” прави Леа на тихия фронт, е известно на малцина. Знае се със сигурност обаче, че през 1965 г., когато се запознава с царя-изгнаник Симеон във ФРГ, вече е била вербувана. Според различни публикации, срещата с Царя в град Хайделберг става в местно вариете. Няколко дни по-късно поканил българските музиканти на обяд в ресторант. Заедно с Ангел Везнев двойката се вижда с Негово Величество. Везнев по-късно разказва, че Леа представила на Царя пудела си Рики. На тази среща българите си правят обща снимка със Симеон. Според градските легенди, кадърът дълго след това е крит под килима. Дали наистина съществува такъв кадър, или е измислица – няма как да узнаем, засега той не е публикуван никъде, дори в биографията на Леа Иванова, излязла през 1989 г.

Била ли е певицата

жертва на ДС или доносник

Дали около нея не е изтъкан сложен сюжет – с изпращането в трудов лагер, със забраната да пее, като елементи от общата картина, която да я представи като недолюбвана от соцрежима и проводник на прогнилия капитализъм? Истината е някъде там, в Досиетата на ДС. Наяве са бляскавата й кариера в чужбина, когато България беше от сенчестата страна на Желязната завеса, държавният орден „Кирил и Методий” I степен. Мнозина обаче помнят, че тя винаги е помагала на приятели музиканти, когато са им трябвали връзки за пътувания в чужбина.

Съдбата щедро предлага на Леа от всичко – и болка, и обожание.

Преди петнайсет години във вестник „Литературен форум” писателят Цанко Живков публикува „Спомен за джаз „Овчаров”, посветен на едноименния състав. Асен Овчаров събира музикантите още през 1942-а, но големите им успехи идват след войната. Оркестърът свири в баровете „Астория” и „София” и в ресторант „България”. Солист цигулар е знаменитият Сашо Сладура, а вокалистка – Леа Иванова.

„Поканата, която получават за турне в САЩ през 1949 г., възбужда завистта, злобата и политическите репресии”, отбелязва Цанко Живков.

Съставът е набеден в насаждане на поквара сред младите, а ръководителят му – че опитал да джазира мелодията на „Интернационала” и така се подиграл с химна на пролетариата. Арестуват го и заедно с младата му съпруга балерина са интернирани в Тутракан. После го пращат в концлагера в Белене. По същото време е арестуван и малтретиран и цигуларят Сашо Сладура. Него по-късно го откарват в концлагера край Ловеч, където е убит. А Леа Иванова е пратена в каменоделския цех на лагера в Ножарево.

За престоя в Ножарево жената, изпяла „Чико от Порто Рико” и „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ”, не говори. Според спомените на очевидци, когато я питали за мъките там, тя извръщала глава.

Но след като излиза от лагера, Леа Иванова продължава да гради кариерата си. Дали заслугата е на Априлския пленум през 1956-а, който отпуска малко примката три години след смъртта на Сталин и детронирането на Вълко Червенков, не се наемаме да гадаем. От 1956-а нататък Леа Иванова е в съставите на Христо Вучков, Димитър Ганев и Големия оркестър към Концертна дирекция.

От 1957-а датира професионалната и лична връзка с Еди Казасян. Заедно с неговия оркестър правят турнета в Румъния, Унгария, Западна Германия, Югославия. В сръбската столица Белград българката излиза на сцената под съпровода на оркестъра на Куинси Джоунс.

Шейсетте и седемдесетте години за Леа преминават пред завесата на десетки класни вариетета в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток. Къпе се в светлините на рампата, задъхва се от възторга на публиката. В този момент

съдбата я смъква с един удар

Леа е покосена от инсулт през 1979-а, но успява да се възстанови и продължава да диша със сцената, макар гласът й да е леко променен. Същата година „Балкантон” най-сетне издава нейна плоча – след близо 30 години на сцената.

„Балкантон” издава първата й плоча чак през 1979 г. В нея са хитове като „Шу-шу”, „Кученцето”, „Виенско колело”, „Чико от Порто Рико”, „Чатануга Чу-Чу”, „Довиждане, Рим”, „Летни вечери”.

„Балкантон” издава първата й плоча чак през 1979 г. В нея са хитове като „Шу-шу”, „Кученцето”, „Виенско колело”, „Чико от Порто Рико”, „Чатануга Чу-Чу”, „Довиждане, Рим”, „Летни вечери”.

През 1983-а я застига втори мозъчен удар. Половината й тяло е парализирано, трудно движи левия си крак, а лявата й ръка остава неподвижна. Губи глас и чувство за ритъм. Неистовата й воля обаче пак я издига до сцената – Леа отново се качва на високи токове, научава се да пее в полуречитатив, характерен за късните й записи. Музикалните специалисти отбелязват, че тъй като не може да пее повече суинг, започва да изпълнява шлагерите на съпруга си Еди Казасян, които преди това не харесвала особено. Не отказва и турнета в чужбина, прави серия концерти и с Тодор Колев в „Новотел Европа”.

И така – до 28 май 1986 г., когато рак слага край на лентата на живота й. Отива си на 62 години, два месеца преди рождения си ден 13 август.

Остават записите…

https://youtu.be/tYrR2o9IMIA

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах