Леа Коен и Фучеджиева в Клуба на Дора Габе и Багряна

Те няма да се събират в офис, няма да купуват имоти, няма да отварят сладкарница или кръчма, а клуб. Но и той няма да е заведение за ядене, пиене и сладки приказки. Клубът на българските писателки ще бъде имагинерно място, без материално измерение. Територията, която ще заема, ще бъде мисловна.

Идеята да възроди легендарния Клуб на българските писателки е на Леа Коен. Преглеждайки през години архивни документи, тя открива една различна България от началото на 20 век. Попада на сведения за съществувавено на женски организации и клубове в дневниците на Евдокия и Богдан Филови и се заравя да види какви са тези сдружения. Така научава, че през 20-те години у нас е създаден Съюз на жените с висше образование. Оказва се, че по онова време има доста жени с медицинско и правно образование, а най-много са учителките. В началото на 20 век у нас се радват на изключително влияние в обществото фигури като Екатерина Каравелова и дъщерите й Лора и Виола, които изпитват влечение към литература, образование, към познанието въобще.

В Съюза на жените с висше образование се формира секция на жени-писателки. Тя постепенно се оформя в клуб, който през 1934 г. се обособява като Клуб на българските писателки. В него членуват Евгения Марс, Дора Габе, Елисавета Багряна, Мара Петканова, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова…, все жени с равноправно място в обществото наред с мъжете-писатели.

„Любопитно ми беше да науча колко много са били подкрепяни те от своите мъже-писатели, – казва Леа Коен. – Имало е морал и етика в отношенията в тези среди, за които можем само да мечтаем. Това ме наведе на мисълта, че може да се създаде женска писателска структура, каквито има навсякъде по света, дори в Афганистан. Но не и у нас.”

Леа Коен открива оригиналния Устав на Клуба на писателките от 1934 г. в Държавния архив. Днес той ще бъде възстановен според новите закони у нас. В стария Устав са определени четири вида членство – ефективно, кореспондентско (на жени-писателки, които живеят извън София или в чужбина), почетно и спомоществователно членство. В него са формулирани целите на Клуба – хуманистично отношение към света, благотворителност, развиване на нови литературни идеи, защита на модерност в писането… Всичко това вероятно ще бъде приложено и в новия Клуб.

„По онова време в България вече има известни прояви на феминизъм, без да е деклариран публично. Самостоятелното поведение на тези писателки за мен е най-убедителната проява на феминизъм през този период. Той е не само в писането им, а и в тяхното публично поведение”, казва Леа Коен.

Повечето от жените-писателки от онова време се утвърждават сами, сражават се честно, почтено, без протекции и спонсори. Така са си пробивали път в литературата и днешните все още неколцина дами в Клуба – Леа Коен (председател), Милена Фучеджиева (зам.-председател), Виктория Бисерова (секретар), проф. Миглена Николчина, Здравка Евтимова, Кристин Димитрова и Светлана Дичева. Нови членове ще постъпват с препоръки от двама души от Клуба. Членският внос е доста по-висок от този в творческите съюзи – 100 лв. годишно.

„Целите ни са преди всичко литературни, но и да оказваме влияние в обществения живот, – казва Коен. – Клубът не е свързан с никаква политическа тенденция. Ние сме хора с различни политически предпочитания, но тук ще се занимаваме само с неща, които са общи за всички ни. Ще бъдем толерантни помежду си, като се надяваме тази толерантност да се възпроизвежда и в нашето публично говорене като един модел за това как биха могли да съжителстват най-различни идеологии. Ще се стремим да заявим отношение към всички болезнени въпроси в обществото – към проявите на ксенофобия, расизъм… Ще го покажем и с действия.”

Писателките ще развиват и благотворителна дейност. Ще основат литературна награда за разказ на етническа тема, за да насърчат писането в социално онеправданите кръгове.

Клубът на писателките все още не е получил поздрав от Съюза на писателите. „Отдавна не съм чувала нищо за него. Не знам дали продължава да съществува, освен чрез някакви свои имоти. Смятам, че един писател няма нужда от съюзи, за да бъде издаван, обичан и мразен. Защото той е личност”, казва Леа Коен.

Председателката на Клуба не се обижда от присмехулното твърдение „женско писане”, защото 80% от фикционалните книги са написани от жени, зад 90% от най-успешните проекти стоят представителки на нежния пол, такова е и мнозинството сред читателите.

„Смятам, че в България има немалко успешни писателки, въпреки че за тях не се говори по първите страници на вестниците, – казва Леа Коен. – За съжаление, напоследък се наложи мутренската максима за ролята на жената в нашето общество, а към интелектуалките има известно снизхождение, ако не и презрение, защото не печелят много. Чрез този Клуб ми се иска да създадем повече възможности за реализация на талантливи жени-писателки. Аз например съм готова да предоставя контактите си в чужбина на членовете на Клуба. Смятам, че един успех на група жени и колкото може повече наши писатели в чужбина би бил не само принос към собствения им авторитет, а към авторитета на българското писане. В киното в чужбина се говори за Румънска вълна, в писането – за Албанска вълна… и често тези процеси се дължат на координирани солидарни акции, подобни на нашата. Исмаил Кадаре, който живее от години във Франция, например успя да изкара навън поне десетина млади албански автори, заведе ги за ръка в издателствата и гарантира за тях, написа пътната карта за техния успех. За съжаление все още не съм видяла нито един наш писател в чужбина да направи каквото и да било за някой друг български автор.”