Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Леа Коен: Най-вредна бе Людмила Живкова, създаде лакейството в културата

„Най-добрият министър в историята на българската култура“ - анкета на „Площад Славейков“ сред интелектуалци в навечерието на 24 май

„Людмила Живкова превърна Министерството на културата в секта, поради безумните й фараонски проекти, поради измисления от нея пропаганден тъпизъм „Знаме на мира“, твърди Леа Коен. - Леа Коен: Най-вредна бе Людмила Живкова, създаде лакейството в културата

„Людмила Живкова превърна Министерството на културата в секта, поради безумните й фараонски проекти, поради измисления от нея пропаганден тъпизъм „Знаме на мира“, твърди Леа Коен.

В навечерието на 24-и май, Деня на българската писменост и култура, преди отново да запеем „Върви, народе възродени…“, се замисляме накъде върви родната култура – развива ли се, в застой ли е или търпи регрес. Заслугите за тези процеси в немалка степен се дължат на министъра на културата – затова се запитахме кои през годините са използвали влиянието си, заемайки този пост, за да окажат тласък на родната арт арена, кои са се носили по течението и кои – обратно, са нанесли вреда на изкуството; при кого творците са се чувствали най-добре и кой действително е работил в полза на културата?

„Площад Славейков“ поставя тези и още въпроси в анкета сред български интелектуалци и общественици. На всички задаваме едни и същи въпроси. А в деня на празника ще обобщим резултатите.

Вижте отговорите на хореографката Мила Искренова, цигуларя Васко Василев и писателя Димитър Шумналиев. 

Леа КОЕН:

Георги Йорданов – меломан, който не ставаше за министър

Lea_Koen

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Познавам повечето министри на културата от последните 40 години. Те са работили, служили или престоявали в това министерство при напълно различни политически и съответно финансови условия. За да знаем кой е бил „най-полезен“, трябва да си отговорим на въпроса какво разбираме от полза за културата. Културните дейци често интерпретират „ползата“ като конкретно, свързано с техните нужди понятие под формата на контракти, хонорари, привилегии, звания, удобен живот при всички политически условности. Техните лични „ползи“ не могат да бъдат обаче критерий за културата, защото „ползата“ в културата не винаги се изразява в числа. Министърът на културата трябва да е визионер и да създава нещо за националния културен капитал, а не да пълни джобовете на по-близки или по-далечни от него творци.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Живеенето „добре“ е вулгарно-материалистична категория, свързана точно с пълненето на джобовете. Тя няма нищо общо с авторитета. През „развития социализъм“ творческите съюзи станаха част от властовите механизми и техният авторитет се налагаше директно от ЦК. Може да се каже, че тогава доста културни „патриции“ си живееха добре, дори отлично: получаваха ведомствени апартаменти в най-хубавите квартали на София (за предпочитане около Докторската градина и хотел „Москва“ в близост до парка), имаха на разположение почивни станции, щедри заплащания под форма на тъй наречени „контрактации“ (проекти, които често не се осъществяваха), достъп до елитни училища и университети за децата си, валутни средства и всичко, за което обикновеният българин не можеше и да мечтае. И какво от това? Какво остана в наследство на българския народ от всичко това под формата на книги, музика, пиеси, филми? Може да се изброи на пръстите на едната ръка. Най-хубавите творби в историята на човечеството са написани от недохранени творци. Нашите бяха преди прехранени, а днес – хленчещи по един отминал „рай“.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Какво значи да „изкопчи“? Не разбирам този въпрос, поставен така грубо. Най-големите „стратези“ на културата като Людмила Живкова например, се оказаха най-неудачни министри, които я превърнаха в дворцов клуб или езотерична секта.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Да, културата твърдо има нужда от министър. От образован човек, който я познава и който има представа от механизмите, по които функционира. Тъй като аз лично нямам нужда от министър, нямам лични желания. Работила съм добре с доста министри като например Павел Матев, Димо Димов, Елка Константинова, Божидар Абрашев, Стефан Данаилов, с Вежди Рашидов също (миналата година той покани нашия Клуб на писателките в Париж). Мога да се разбирам с всеки, който има смислено отношение към културата и не я превръща в политическа платформа и лична цел. Изброените бяха приятни, диалогични хора с искрено внимание към проблемите на културата.

Най-вредният министър за мен остава Людмила Живкова – поради това, че превърна Министерството на културата в секта, поради безумните й фараонски проекти, поради измисления от нея пропаганден тъпизъм „Знаме на мира“ и поради лакейството, което създаде в културата.

Най-чудноватият министър за мен беше Георги Йорданов, който от началник на Сливенския затвор беше направен зам.-министър, а после и министър на културата заради… любовта си към белкантото. Искрен меломан, който изобщо не ставаше за министър.

Една от най-необразованите министърки беше обаче Нина Чилова, както необразовани бяха и останалите в кабинета на Симеон Сакскобургготски. Тя бъркаше Валери Петров с Ивайло Петров и смяташе, че Панчо Владигеров е художник…

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Радой Ралин е написал този афоризъм за Начо Папазов… В по-ново време бих го приложила към Нина Чилова.

***

Игор МАРКОВСКИ, собственик на Аукционна къща „Аполон и Меркурий“:

При Чилова културата умря, погреба я Рашидов

Igor Markovski

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Онзи, който наистина милее за културата ни. Цялата плеяда от професор Марин Дринов през Константин Иречек, Иван Вазов, професор Иван Шишманов, проф. Михаил Арнаудов, Павел Матев, че дори и Георги Йорданов са били полезни.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– При управлението на духа, ама такова не е имало. Най-много привилегии имаха при управлението на Тодор Живков.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Георги Йорданов.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Има нужда, но не трябва да е творец, защото винаги ще дърпа чергата към себе си. Вече не е важно дали и кой ще е министър. Чета обява във Фейсбук – Министерството на културата обявява конкурс за Министерство на културата. Това е достатъчно ясен знак накъде върви държавата.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Нина Чилова: февруари 2005 – август 2008. Там културата умря. А я погреба Рашидов.

***

Диригентът Найден ТОДОРОВ:

Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на обществото

N_Todorov

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Познавам в детайли работата само на министрите от последните 17 години, за останалите мога да съдя само по разказите на колеги и приятели. Иначе, донякъде, но само в кръга на шегата, най-полезният министър на културата е този, който е добър приятел с финансовия министър. В днешно време е ужасно да си министър на културата – министърът на финансите смята, че само му харчиш парите, премиерът вероятно се чуди защо въобще трябва да има Министерство на културата (не случайно през годините го обединяваха с какво ли не), хората на изкуството – кога с основание, кога без – те намират за виновен за първата, втората и третата световна война (и аз съм в тази графа), журналистите се чувстват наказани, когато трябва да отразяват непознатата им културна дейност (преди време по една голяма телевизия обясняваха колко филхармонии се изнасят на месец в концертната зала), в обществото вървят мисли как „онези от културата ни ядат данъците“… Всъщност, ние самите не знаем дали искаме просто повече пари, или по-високо качество, или по-рационално работещи културни структури, или по-представителен културен сектор, или просто да ни оставят на мира да си вършим работата… Не знаем нито какво искаме, нито как да го постигнем. Как тогава да знам кой тип управленец би бил най-полезен за културата?

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Людмила Живкова и Георги Йорданов. С уговорката, че въпреки, че са били с ранг министър, по това време реално не е имало „Министерство на културата“. При управлението на културния сектор от Людмила Живкова и Георги Йорданов цялостното отношение към културата е различно (този факт си го спомням много добре, въпреки че по това време бях ученик), направеното е страшно много, като следва да се отбележи обаче, че причината е била чисто политическа – културата е била идеологическо оръжие на комунистическата партия за постигането на определени цели. От друга страна историята показва, че това не е похват, запазен само за комунистическите режими, така че остават фактите – през 80-те е било чест да се занимаваш с култура, а днес – … отговорете си сами.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Няма да коментирам министрите преди 1990-а, защото дотогава, с малки изключения, проблемът с финансирането на културата като цяло не е бил съотносим с днешните ни проблеми. Днес, с поглед назад за годините на съвременното ни Министерство на културата (в периода 1957-1990 функциите на МК са били изпълнявани от Комитет за култура), музикантите се сещат първо за Божидар Абрашев, по време на чието управление всички заплати на художествено-творческия персонал бяха вдигнати с 50%. От друга страна, през последната декада, при управлението на Стефан Данаилов и Вежди Рашидов, се осъществиха множество ремонти на театри, които бяха занемарени през годините. Познавайки лично някои от министрите на културата през последните 30 години, знам, че те имат или са имали визия за това каква трябва да е стратегията за развитие на културата. Но при хроничния дефицит на средства на практика никое управление на МК до сега не е успяло да се пребори за въвеждането на такава стратегия. Към това трябва да добавим и цялостното лутане на обществото и съответно на държавното управление по въпроса в каква посока въобще следва да се развива нашата култура.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Може ли аз да си избера финансов министър, пък нека другите да изберат културния министър! Защото, ако на финансовия министър му липсва отношение към културата, никой културен министър не може да се пребори за нас. Естествено, аз зная истории как Стефан Данаилов е успявал със своя личен авторитет на артист да извоюва определени привилегии за културното министерство. Но като цяло, която и личност да сложим за културен министър, никой няма да може от пет лева да направи десет, без да се стигне дотам да му четат Наказателния кодекс. Иначе въпросът „творец или мениджър“ ще става с времето все по-актуален. Проблемът е, че един мениджър ще знае по-добре как да намери пари, но един творец ще знае по-добре какво да прави с тези пари. Вероятно най-добрият модел би бил – министър – личност от културната сфера (творец), главен секретар – мениджър. И възловата дума, когато говорим за представителност, защото един министър е основно представителна фигура – личност.

–  За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– По принцип не сме имали „некултурни“ министри на културата. Ако говорим за липса на подготовка в областта – Нина Чилова. Със сериозната уговорка, че жената с нищо не е навредила на културата. Но все пак е странно един министър на културата да предпочита Златю Бояджиев, когато го питат за мнението му за Панчо Владигеров. Иначе аз като музикант имам проблем с реформите, които по един или друг начин удрят музикалните институции през последните години. Тези реформи не говорят за ниска култура на осъществилите ги, но нанасят поражения в определени области на музикалното изкуство. Става дума за реформите от 1999-а и от 2010-а. През 1999 г. реформата на Емма Москова обединява опери и филхармонии в някои от най-големите градове у нас – Пловдив, Варна, Русе и Бургас – в невижданите дотогава по света животни, наречени „ОФД“. През 2010 г. Вежди Рашидов преименува тези недоразумения в Държавни опери, с което обаче биват заличени юридически филхармониите в тези четири града. Но нека сме честни, тези ходове на културните министри са огледало на отношението на обществото у нас. Защото е факт, че симфоничната и камерната музика в България понесоха тежки загуби откъм обществено внимание. И ако се замислим, проблемът тръгва от съвсем друго място – семейството, училището и т.н. Разбира се, днес резултатите от самоунищожението на обществената култура са налице навсякъде около нас. Поради което бих казал: не ме е страх от министъра на културата, страх ме е от културата на обществото.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg