Мистериозният Азор Ахаи в предисторията на „Троновете“?

Макар че Цитаделата открай време търси метод, по който да предскаже смяната на сезоните, всички опити до момента са неуспешни. Септон Барт, изглежда, е твърдял в един откъслечен трактат, че непредвидимостта е въпрос на магия, а не на благонадеждно научно познание. Майстер Никъл в „Мерките на дните“ – иначе прекрасен труд, изпълнен с полезна информация – сякаш е повлиян от този аргумент. Въз основа на проучванията си за звездните разположения в небето Никъл поставя неубедително тезата, че някога сезоните може би са били равномерно дълги, определяни единствено от начина, по който световното кълбо е обърнато към Слънцето в движението му по небесния си път. Схващането на теория звучи вярно, че с удължаването и скъсяването на дневния цикъл, ако би бил той по-равномерен, би повлиял и на равномерността на сезоните, но Никъл не успява да открие доказателства, отвъд най-древните митове, че това някога е било така.

В „Лъжите на древните“ от архимайстер Фомас – макар и дискредитирана в наши дни заради грешните си твърдения относно основаването на Валирия и определени схващания за родословията в Предела и Западните земи – се обмисля идеята, че Другите от легендите не са нищо повече от племе Първи хора, предшественици на диваците, които са се установили в Севера. Заради Дългата нощ тези първодиваци са били принудени да започнат вълна от нашествия на юг. Според Фомас, в по-късни истории те добили чудовищни форми, защото Нощният страж и Старките искали да си придадат по-героичната осанка на спасители на човечеството, а не просто на хора, облагодетелствали се след успешна борба за владения.

Пристигането на андалите

Андалите идват от земите на Брадвата, на североизток от днешен Пентос, макар векове наред да били номадски народ, който никъде не се установявал задълго. От сърцевината на Брадвата – масивна издатина в Тръпнещото море – те поели на югозапад и обособили древен Андалос, кралството на андалите, отпреди да прекосят Тясното море.

Андалите. Илюстрация: Fantasy Flight Publishing

Андалос се простирал от Брадвата до днешното Браавоско крайбрежие, а на юг – до Низините и Кадифените хълмове. Андалите носели железни оръжия и железни доспехи, срещу които племената от тези земи не можели да сторят нищо. Едно от племената било това на косматите хора – името им е изгубено, но още се споменават в някои пентошки летописи. (Пентосците ги смятат за сродници на хората от Иб, а историите от Цитаделата като цяло потвърждават това, макар да не е ясно дали косматите хора са заселили Иб, или са дошли оттам.)

Това, че андалите са ковали желязо, за някои е доказателство, че Седемте са ги напътствали – че самият Ковач ги е научил на изкуството си – така пише и в светите писания. Но по онова време ройнарите вече били напреднала цивилизация и ни е нужно само да проучим картата, за да се досетим, че най-ранните андали са имали контакт с ройнарите. Тъмна вода и Нойн се намират точно на пътя на андалското преселение, а в Андалос има открити останки от ройнарски аванпостове, според норвоския историк Доро Голантис. А и не за пръв път някой би научил как да кове желязо от ройнарите. Самите валирианци са го научили от тях, макар в крайна сметка да са ги надминали.

Хиляди години андалите обитавали в Андалос и се множали. В най-старата свещена книга, „Седмолъчната звезда“, пише, че самите Седем са крачили сред народа си из хълмовете на Андалос и те са короновали Хюгор от Хълма, обещавайки на него и потомците му огромни кралства в чужди земи. За септоните и септите това била причината андалите да напуснат Есос и да поемат на запад към Вестерос, но историята, която Цитаделата е открила, може да се окаже по-добра причина.

Няколко века, докато андалите процъфтявали из Хълмовете на Андалос, като цяло не били закачани. Но след падането на Стари Гхис започнал мощният валириански завоевателен порив, когато Свободната твърд разширила границите си в търсене на още роби. Отначало Ройн и ройнарите били буфер. Когато валирианците стигнали до Великата река, открили, че трудно ще преминат масирано през нея. Драконовите господари нямали проблем, но пешите и конните войски били обезсърчени от ройнарската съпротива, понеже ройнарите вече били толкова могъщи, колкото Гхис в дните си на величие. Години наред между валирианците и ройнарите имало примирие, но то защитавало андалите само донякъде.

При устието на Ройн валирианците основали първата си колония. Там някои от най-богатите хора от Свободната твърд издигнали Волантис, за да се възползват от богатството, плаващо по Ройн, а от Волантис завоевателните им сили прекосили реката с огромна численост. Отначало андалите се опитали да се сражават с тях, а ройнарите може би дори са им помагали, но валирианският устрем бил неудържим. Затова е вероятно андалите да са предпочели бягството пред неизбежното робство. Оттеглили се към Брадвата, откъдето някога били дошли, а когато и там не намерили отсрочка, продължили още по на север и на запад, докато не стигнали до морето. Някои от тях може би са се предали на участта си там, други навярно са дали последен отпор, но най-значителната част сковали кораби и отплавали през Тясното море към земите на Първите хора, във Вестерос.

Валирианците осуетили обещанието на Седемте в Есос, но във Вестерос андалите били свободни. Бягството и конфликтът разпалили ревностната вяра на андалските воини и те изрязали седемлъчната звезда в плътта на телата си и се врекли в кръвта си и в Седемте да не познаят покой, докато не основат кралства и в Земите на залеза. Успехите им дали ново име на Вестерос: „Реш Андали“ – Земята на андалите, както я наричат дотраките.

Сред септони, трубадури и майстери има единодушие, че първият пристан на андалите бил на Пръстите, в Долината на Арин. Навред из скалите и камъните в района е издълбана седемлъчната звезда – обичай, който лека-полека отпаднал с напредъка на андалския поход.

Андалите връхлетели Долината с огън и меч и така започнали завоеванието си на Вестерос. Железните им оръжия и брони превъзхождали бронза, с който Първите хора още се сражавали, и мнозина от Първите загинали във войната. А тя – или по-скоро поредица от по-малки конфликти – продължила десетилетия. В края на краищата част от Първите се предали и, както отбелязах по-рано, все още някои домове в Долината гордо се обявяват за преки наследници на Първите хора, например домовете Редфорт и Ройс.

Трубадурите възпяват андалския герой сир Артис Арин, който възседнал сокол, за да срази Грифонския крал при Копието на великана, и така основал кралския род Арин. Това, разбира се, са наивни бръщолевения, замърсяване на истинската история на рода Арин с легенди от Епохата на героите. Всъщност кралете от рода Арин просто изместили Върховните крале от дом Ройс.

Когато овладели Долината, андалите се обърнали към останалия Вестерос и се излели през Кървавата порта. В последвалите войни андалските нашественици си основали малки кралства от старите владения на Първите и се сражавали един с друг не по-рядко, отколкото със заварените си врагове.

Във войните при Тризъбеца, твърди се, не по-малко от седмина андалски крале се обединили срещу последния истински крал на Реките и хълмовете, Тристифер Четвърти, и го победили в стотната му битка, както пеят трубадурите. Наследникът му, Тристифер Пети, не успял да защити завещаното от баща си и кралството му било покорено от андалите.

В същата епоха един андал, когото легендите помнят с името Ерег Родоубиеца, се натъкнал на огромния хълм Хайхарт. Там, под закрилата на Първите хора, горските чеда се грижели за могъщите язови дървета, които обкръжавали върха му (трийсет и едно, според архимайстер Ловрент в ръкописа му „Древни места из Тризъбеца“). Когато воините на Ерег понечили да отсекат дърветата, Първите се сражавали за тях редом с горските чеда, но мощта на андалите била твърде голяма. Въпреки храбрия опит на чедата и Първите да защитят свещения си лес, всички загинали. Според разказвачите, призраците на чедата още блуждаят из хълма нощем. Жителите на Речните земи до ден-днешен заобикалят мястото отдалеч.

Подобно на Първите хора преди тях, андалите се оказали люти врагове на останалите горски чеда. На андалите чедата им се стрували странни създания, кланящи се на странни богове, и те ги прокудили от лесовете, които Мирът някога им осигурил. Слаби и потънали в изолация през годините, чедата вече не разполагали с предимствата, които имали някога срещу Първите. И това, което Първите така и не могли да сторят – да изличат чедата – андалите направили скоропостижно. Част от чедата може би са успели да избягат към Шийката, където да намерят закрила сред мочурищата и наколните си домове, но дори да са стигнали дотам, от тях не е останала следа. Вероятно, както пишат някои хроникьори, част от тях са оцелели на Острова на ликовете, под закрилата на зелените човеци, които андалите не успели да унищожат. Но и за това няма сигурни доказателства.

Така или иначе, малкото останали чеда се изпокрили или измрели, а Първите хора губели война след война и кралство след кралство от андалските нашественици. Сраженията и конфликтите били безчет. И накрая всички южни кралства преклонили глава. Подобно на някои от Първите в Долината, и тук имало такива, които се предали на андалите и дори приели вярата на Седемте. Често андалите вземали съпругите и дъщерите на покорените крале, за да укрепят правото си на власт. Защото, въпреки всичко, Първите хора били значително по-многобройни от андалите и не можели просто да бъдат изтикани. Това, че немалко южняшки замъци още имат лесове на боговете и издълбани язови дървета насред тях, се дължи на ранните андалски крале, които преминали от завоевание към утвърждаване на властта си и избягвали конфликти на верска основа.

Дори железнородените, свирепите, кръстосващи моретата воини, които навярно отпървом са се смятали в безопасност по островите си, паднали под напора на андалите. Макар че им трябвали хиляда години, за да обърнат поглед натам, андалите го сторили с подновен плам. Те помели островите и сложили край на рода на Урон Червената ръка, който хиляда години властвал над островите с меч и секира.

Херег пише, че отначало новите андалски владетели опитали насила да наложат Седемте на железнородените, но те ги отрекли. Вместо това позволили на Седмолъчната звезда да съществува редом с Удавения бог. Както и на континента, андалите започнали да се женят за съпругите и дъщерите на железнородените и да им правят деца. Но за разлика от континента Вярата така и не хванала корен – нещо повече, разклатила се дори сред андалските домове. След време Удавеният бог останал едновластен господар на Железните острови и едва няколко рода запазили спомена за времето на Седемте.

Единствено и само Северът устоял на андалите, благодарение на непроходимите блата край Шийката и древната крепост при ров Кайлин. Числеността на унищожените при Шийката андалски армии трудно може да се пресметне – и така Кралете на зимата запазили властта си през следващите векове.