Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Ленинопадът да продължи докрай

Войната за историческата памет – защо едни монументи са важни, а други трябва да бъдат унищожени

Статуя, подобна на тази, ще се възвиси за първи път в Западна Германия в работническия град Гелзенкирхен.  - Ленинопадът да продължи докрай

Статуя, подобна на тази, ще се възвиси за първи път в Западна Германия в работническия град Гелзенкирхен.

Какво става? Отначало сякаш само ние в България рисувахме по един-два комунистически паметника. Имаше един подпален кран и един демонтиран Седмокрилник… После се оказа, че британски студенти, испански леви активисти и американски противници на Конфедерацията са започнали да правят много по-странни неща. Полша и Украйна се включиха с „ленинопад”. Целият свят полудя или всички започнахме да се интересуваме от публично изкуство – с чук в ръка?

Когато Александър Македонски превзема разбунтувалата се гръцка Тива, той заповядва градът да бъде разрушен. Пощадява само храмовете на местните божества и дома на прочутия поет Пиндар. Примерът на проявилия относително великодушие завоевател остава толкова исторически значим, че по-късно Тит Ливий приписва същото поведение на полулегендарния римски цар Тул Хостилий – Тул според разказа на писателя довежда жителите на град Алба в Рим и разрушава дотогавашното им селище, но оставя храмовете непокътнати. Векове по-късно Августин Блажени се възхищава от готите, които не посягат на църквите в Рим, а ги обявяват за убежища и позволяват на уплашените жители на столицата да се крият под сводовете на светите места по време на грабежа. Отношението към паметниците, светилищата и гробовете по време на война е част от мерилото за човечността или варварството на победителя. Българите сме превърнали разказа за изгарянето на Плиска в част от националния си мит и с него обясняваме гибелта на цялата византийска войска във Върбишкия проход. Отказът на праведния халиф Омар ибн ал-Хатаб да влезе в йерусалимския храм „Възкресение Христово” завинаги остава пример за неочаквана сдържаност – точно както и отказът на генерал Дитрих фон Холтиц да взриви Париж пред настъплението на Съюзниците през 1944 г.

Част от отношението към паметниците по време на конфликт обаче е свързано и със собственото чувство за травма. Когато тя не е преодоляна, градовете страдат. Майката на германски вожд от времето на Великото преселение съветва сина си да руши безогледно всичко, което римляните са изградили, защото не може да ги надмине с градежите си, а с унищожението поне може да остави името си в легендите. В това има нещо херостратовско. Ожесточените съветски войски премахват паметника на историческата германска победа от Таненберг, 1914-а, когато превземат Прусия в края на Втората световна война. Целият Кьонигсберг (днес Калининград) е изменен – изчезнали са университетът и замъкът на града. Има ли нужда да навлизам в болезнената тема за системно оскверняваните български военни гробища на територията на съвременна Гърция, Македония и Сърбия? На този фон прави чест на британските ни противници от Първата световна война, които не само са съхранили, но и са превели на английски език надписа на мемориала на българските войници от Битоля.

И ето ни днес, в един разпокъсан свят със сложна история, в който различни хора искат да продължат да заменят едни паметници с други. Не съм безпристрастен в този спор. Взел съм страна и смятам, че някои старини са ценни, а други – не. И аз, като мнозина други, не вярвам в безобидното клише, че „всичко е история” и че всички трамви са еднакво преодолими. Напротив. Някои знаци от миналото трябва да бъдат унищожени. Други – да бъдат съхранени и възстановени, дори с цената на големи разходи. Но какъв е критерият? Защо моите предпочитания да са по-добри от тези на другиго? По тази тема мога само да изложа разбиранията си.

Примерът с нацистките монументи

Не всичко е „просто история”. Някои режими оставят след себе си само кръв, смърт и разруха. Такъв е нацисткият режим. Неговите паметници съвсем справедливо са разрушени и от тях нищо не е останало из цяла Европа. Няма триумфални арки, няма героични статуи на нацистки войници. Милостта на победителите справедливо е оставила само военните гробища, които не са места на триумф, а на покой. Нацизмът е донесъл толкова страдания и жестокост, че запазването на неговите гигантски знаци е щяло да бъде непоносимо за оцелелите след падането на тази диктатура. Още римляните са се отнасяли така към спомена за неколцина от своите най-презирани императори, подлагани посмъртно на „проклятие над паметта” заради многото си престъпления. Тук няма нищо несправедливо. Такава е присъдата на историята.

Съществуват и няколко малки изключения. В Египет са запазени няколко релефа с лицето и името на германския маршал Ромел – и това е само защото той, за разлика от много други нацистки командири, не си е позволявал издевателства над пленниците и местното население. В Естония съществува паметник на местните антисъветски доброволци от 1941-1945 г., а тези мъже са носели германски униформи и статуята подозрително напомня за нацистки войник, което неприятно изненадва посетителите на Талин… докато те не разберат фактите. Не става дума за нацистки мемориал, а за знак на почит към собствената национална армия. Но това наистина са изключения. Те само потвърждават правилото, че нацизмът е исторически и морално заклеймен, а паметниците му са унищожени.

А комунизмът?

След Първата световна война централно-и източноевропейските империи се разпадат. На тяхно място остават множество нови, по-малки национални държави със свои проблеми и амбиции. В продължение на две десетилетия между войните страни като Полша, Чехословакия, Унгария и трите балтийски републики се опитват да изградят модерната си идентичност от останките на предполагаемо средновековно величие. Подходът е различен във всяка държава, но, общо взето, навсякъде се запазват замъците и манастирите, статуите на крале и императори, църквите и мемориалните надписи, които така хармонично създават типичния, почти идиличен пейзаж на Централна Европа. България, Румъния и Ваймарска Германия също продължават да съществуват сред тези, общо взето, скромни и ненатрапчиви знаци на едно по-скоро романтично минало. В междувоенния период България строи църкви и голям брой малки войнишки паметници, напомнящи за жертвите от 1912-1918 г. Образът на модерните нации е завършен.

Нацистко-съветското съвместно преразпределение на Източна Европа от 1938-1941 г. унищожава повечето от тези национални държави. Хитлерова Германия и Русия на Сталин заличават от картата Литва, Латвия, Естония, Полша, Чехословакия и Австрия. Югославия и Гърция ги последват. Румъния губи част от териториите си в полза на СССР. Двете свръхсили заедно предават Южна Добруджа обратно на България, създадена е марионетна хърватска „държава”, а Унгария също е наградена с няколко парчета земя в ущърб на съседите си. Нацистите и болшевиките заедно демонстрират пълно презрение към правата на по-малките нации. И, разбира се, започват свои програми за заличаване на миналото им.

От 1941-а до 1945 г. нацистите и сталинистите се сражават за господство над Централна и Източна Европа: временният им съюз не е издържал пред техните имперски амбиции. Войната на Източния фронт завършва с пълна победа на Съветска Русия и останките от националните държави попадат в ръцете на Сталин. Той формално възстановява местните правителства, но продължава политиката отпреди 1941-а, вече на много по-големи територии. Градовете (или каквото е останало от тях) коренно се променят. Старата, изискана архитектура отстъпва пред мегаломанските градежи на социалистическия ампир. Появяват се нови и нови паметници на съветския завоевател, представян навсякъде като „освободител”. Унищожавани са старинни дворци, храмове, манастири, замъци и изображения на някогашни владетели. Нищо не трябва да напомня, че някога в тези земи е имало друга власт и друга култура освен тази на триумфиращия комунизъм. В България тази политика е особено последователна. Резултатът е, че голям дял от характера на националната култура е съсипан. Заменен е с „интернационалния” псевдокласицизъм от Сталиновия период и с така наречения „брутализъм” или соцмодерн на късния режим през 70-те и 80-те години. Няма толкова бърза и мащабна (нито толкова насилствена) промяна на градския пейзаж в историята на света – освен ако не сравним комунистическото завоевание с монголското нашествие или с конкистата на Мексико от испанците през ХVІ в. Хитлер е одобрявал подобна политика и би я провел по същия начин, ако победата бе останала за него, а не за съперника му от Москва. Мисленето на двамата е еднакво.

Страните ни и до днес са пълни с белезите на тази, в края на краищата, фалирала власт. На мястото на много от нашите местни войнишки паметници, църкви и манастири се издигат бетонните гиганти на съветското могъщество. Единствената причина да не ги смятаме за шокиращи е, че с десетилетията сякаш сме свикнали с тях… но не навсякъде е така. Полша и Украйна в момента провеждат срещу съветските паметници онази политика на системно разчистване, която вече е осъществена срещу белезите на нацисткия режим. Варшава и Киев не правят разлика между Хитлер и Сталин – и са напълно прави в това отношение. Ако си представим една хипотетична Европа, в която Германия е спечелила Втората световна война, то нацисткият режим вероятно също щеше да фалира през 80-те и днес същите хора, които защитават комунистическите паметници, щяха да защитават нацистките. И отново с аргумента, че „това също е история”. Разбира се, този тип хора винаги удобно пропускат факта, че грамадите на двете кървави диктатури са се появили на местата на местните, далеч по-естествени национални паметници – църквите и войнишките мемориали, които могат и трябва да бъдат възстановени… без това да се превръща в кич.

Какво става в западния свят?

То сякаш е необяснимо. През десетилетията на комунистическата диктатура Източна Европа гледаше с надежда за свобода и здрав разум към страните, останали незасегнати поне от Сталиновата диктатура. Дойде 1989 г., Берлинската стена падна, а Америка и Западна Европа станаха отново достъпни за нас. Старият континент възстанови целостта си. Националната независимост почти навсякъде беше възстановена и днес като че ли не могат да се повторят съветските усмирителни походи от 1956-а и 1968 г. Но изведнъж с изненада разбрахме, че западните страни далеч не са това царство на разума и преодолените травми, което очаквахме. Трудно започнахме да разбираме техните левичарски, дори носталгични към Съветския съюз и комунизма движения. Научихме за „бялата привилегия” и постколониалния (в Германия – постнацистки) комплекс за вина. Новините от последните години, месеци и дни ни показват една много по-агресивна версия на хипарската борба срещу естаблишмънта. Научаваме за събарянето на паметници на Франко в Испания, на строителите на Британската империя в английските университети и дори на конфедеративните, южняшки политици и генерали в Америка.

От гледна точка на източноевропееца, едва излязъл изпод останките на комунизма, това е неразбираемо, дори цинично. За нас тук Франко е суров диктатор, но и човек, едва спасил страната си от още по-страшна диктатура. Британската империя не е непременно зло, защото ни носи не спомена на индусите и пакистанците за колониално потисничество, а романтичната представа за цивилизаторската роля на белия човек. Нека се спра на това: когато цветнокож британец говори на етнически българин за ужаса на колониалната експлоатация, българинът може да осмисли това само през историческия спомен за османската и комунистическата власт. На практика ние не можем да разберем какво му е толкова лошото на Уестминстърския парламент, на железниците и на властта на белите християни. За образования, но беден българин колониалният комплекс е напълно преобърнат: ние бихме искали да можем да се идентифицираме с империалистите от ХІХ в., защото собствените ни прадеди са се намирали в обратната позиция – на бели, християнски, всъщност европейски поданици на две жестоки източни тирании една след друга.

Старомодният централно- и източноевропейски възглед към борбата за историческата памет би бил, че паметниците на комунизма са същото като тези на нацисткия режим и трябва да си идат. Докато паметниците на Франко, на британските строители на Империята или на конфедеративните политици действително бележат епизоди от вътрешното развитие на съответната нация. Днес никой не намира проблеми в стоящите един до друг Децебал и Траян в Румъния, нали? Румънците са едновременно потомци на римляните и на даките. По същия начин дистанцията позволява на източноевропееца да гледа на генералите Лий и Шърман или на враждуващите президенти Ейб Линкълн и Джеферсън Дейвис. От тукашна гледна точка британските империалисти, конведеративните робовладелци и фалангистите не са наложени в страните си нито от нацисткия, нито от болшевишкия режим (разбира се, поне за фалангистите може да се направи уговорка, но общото усещане е същото). Защо тогава западноевропейците и американците създават помежду си изкуствени конфликти? Защо си измислят проблеми, които очевидно нямат дълбоките основания на нашите тукашни, истински тревоги с историческата памет? Единственият американски коментар по темата за паметниците, който източноевропеец би разбрал, е: „Не трябва ли сега да махнем и статуята на Ленин от Сиатъл?” Разбира се, че би трябвало да я махнете! Не донесе ли Ленин много повече беди на човечеството в сравнение с Лий, Франко и Сесил Роудс, взети заедно?

Между подпалването на демонтиращия кран в София и събарянето на статуята на генерал Лий в Шарлътсвил има много общо: и в двата случая вандали се опитват да подменят обществено приетия консенсус за приемливите и неприемливите символи – и го правят с насилие. Отговорът на това е ясен: ленинопадът трябва да продължи докрай.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg