Лента.ру дописва списъка на Би Би Си с топфилмите на XXI век

Би Би Си състави списък на 100-те най-добри филма на XXI век, според мненията на 177 критици от целия свят. Първото място зае „Мълхоланд Драйв“ на Дейвид Линч, сред най-добрите се намери място и за два филма наведнъж на Андрей Звягинцев. Съгласявайки се и с едното, и с другото, Лента.ру все пак намери какво да оспори.

Отворете си очите
Какво не е наред в списъка със 100-те най-добри филма на Би Би Си

Денис РУЗАЕВ

Тълпата не може да бъде мъдра. Дори ако става дума за тълпа от кинокритици. По принцип, най-интересното във всякакви кинокласации е мигновеният подбудителски импулс, напечатаният между редовете призив да видим пропуснатото и да си спомним видяното, откриването на едни режисьори и преоценката на други и накрая, да се сетим отново за филми, които са ни подействали силно. Главното достойнство на класацията на Би Би Си е нейният  обхват, претенцията за представителност: шега ли е да се питат почти двеста професионални зрители, „от всички континенти, освен Антарктида“, както самохвално е указано във встъплението на материала?  Но от тази глобалност на списъка произлиза и неговият главен проблем — всички допитвания, особено толкова мащабни, винаги изразяват преди всичко някакво усреднено мнение, оставяйки извън борда маргиналии и рядкости, а покрай тях и някои истински съкровища.

И ето че картината на киното на XXI век по версията на критиците, питани от Би Би Си, се е получила толкова усреднена, че би било по-правилно да бъде наречена „Най-добрите филми на XXI век, които вече сте гледали“. Много англоезично кино като цяло (57 филма) и американско в частност. Работи на отдавна известни и прочули се още в предишното столетие режисьори. Призьори и участници в Кан. Номинанти за Оскар. Накрая – блокбъстъри, но само такива, на които в приличното общество не е срамно да се обясниш в любов: Нолан, Финчър, Спилбърг, Дел Торо, „Пиксар“.

Нека уточним: всичките 100 са в общи линии добри филми. Но дали са най-добрите? Действително ли извън пределите на златния триъгълник – широкото разпространение, битката за Оскарите и един фестивал, пък макар и най-престижия – не се снима нищо истински гениално? Разбира се, че не. Какъв в такъв случай трябва да е „правилният“ списък?

Кадър от филма „Холи Мотърс“ на режисьора Леос Каракс

Би Би Си пояснява логично, че целта на списъка е: да покаже, че киното на XXI век не отстъпва на това от предишното столетие, да представи стоте най-ярки доказателства за този факт и да заяви, че седмото изкуство преживява нова Златна ера. Тук трябва да отбележим – въпросът за подбора на обективно най-добрите филми, сам по себе се е, меко казано, дискусионен – гледането на филми по принцип не е обективно занимание. Винаги ще се намери зрител, който ще зададе въпроса: наистина ли Братя Коен през XXI век са направили повече велики филми от Уди Алън — първите тук се споменават три пъти, а вторият нито веднъж. Или толкова по-добър ли е Звягинцев (2 филма в списъка) от Балабанов (0)? А Алмодовар (1) от Анг Лий (2) — Херцог (0), Майк Ли (0) или Кен Лоуч (0)? Играе ли в тези примери роля нещо друго, освен вкусът, макар и приведен под общ знаменател? Ако не, то възможно ли е да говорим за реална представителност?

Кадър от филма „Купонджийки“ на режисьорката Хармъни Корийн

Но списъкът все пак претендира и на това да представляна епоха от седемнайсет конкретни години след милениума (включени са филми и от 2000-ата година). Нека помислим, в пълна мяра ли отразява той заявения период, предава ли тези промени, които преживяха в новия век светът и кинематографът? Ще издържи ли тази стотица изпитанието на времето? Да се провери това не е толкова сложно — достатъчно е да вземем всеки от участващите и да си зададем въпроса: щеше ли да е възможен този филм в предишното столетие и ако да, щеше ли да намери място сред най-добрите филми на  ХХ век. По този начин от раз можем да изхвърлим, без дори да се задълбочаваме особено, минимум половината заглавия от списъка. Обаянието на такива филми като „Спотлайт“, „Войната е опиат“ или „Бруклин“ леко помръква, ако ги сравним не със съвременниците им, а с работите на тези режисьори, от чийто стил заимстват, без да добавят нищо — Лъмет, Кубрик и Майк Ли.

Въобще, съдейки по тази стотица, киното от 2000-ата година насам – преди всичко и най-вече – е усвоявало постигнатото от големите режисьори на ХХ век. Неслучайно тук има толкова много автори, създали си име още през 1980-90-те, от Джармуш до Фон Триер, от Киаростами до Алмодовар — да, някои от тях наистина през новия век преосмислиха киното отново, но съвсем не всички. Далеч по-тъжна обаче е доминацията на този тип кино, което е прието да наричаме „арт-мейнстрим“ — странен хибрид между изкуство и комерс, филми съвсем зрелищни и неглупави, но в никакъв случай големи открития. „Мулен Руж“? „Маргарет“? „Срам“? „Пианистът“? Да се ругаят е трудно — те не са лоши, но всеки от тях би могъл да бъде заснет през ХХ век — и тогава едва ли би удивил някого със своята изобретателност.

Това тържество на общопризнати и удобни филми води дотам, че получилият се списък в крайна сметка игнорира почти всички наистина революционни и уникални  феномени, разтърсили света на киното в новия век. Китайското кино сякаш е сведено до „Тигър и драгон“ — а останалите независими и други майстори, с чиито усилия китайското кино придоби нов, политически остър, но не свеждащ се до унил реализъм глас, ги няма. Три филма на Апичатпонг Верасетакул, тайландския радикал-метафизик, това е прекрасно, но никак не са осветени работещите в същото направление и неотстъпващи на носителя на „Златната палма“ филипинци като Лав Диас. В списъка има иранец – Абас Киаростами — но отсъстват неговите съотечественици и последователи, успели да изработят собствен език и стил, Джафар Панахи и Самира Махмалбаф.

Няма и следа от изтъкнатите жанрови хонконгски филми — само един Джони То оправдава последните петнайсет години съществуване на такива жанрове като гангстерския екшън и абсурдистската романтична комедия. Корейското кино се е ограничило до „Олдбой“ и Ким Ки-дук — но всеки редовен зрител на филмите от Сеул и околностите знае, че режисьори като Пон Чжун-хо, Ким Джи-ун и На Хон-джин изпращат познатите от Холивуд жанрове в съвсем други територии: филмите за чудовища пред очите ни се превръщат в семейни саги, бандитското кино — в социанна панорама, хорърите — в комедии за човешката природа. И това са напълно убедителни превъплъщения — проверете.

Кадър от филма „Левиатан“ на режисьора Андрей Звягинцев

Е, добре, невниманието към азиатското кино може да бъде извинено — все пак световното разпространение и глобалната шумотевица рядко стигат до него, а мнозинството критици са служебно задължени да гледат много по-често англоезично кино и такова, снимано на родните им езици; за друго може и да не остава време. Но в „бибисийския“ списък има и стотици сериозни пропуски от далеч не толкова екзотични региони. Така например, решително са игнорирани някои от най-интересните процеси и автори в съвременото американско кино. Братята Дюплас, Джо Суонбърг и Андрю Бюжалски вече излизат пред глобална аудитория и снимат собствени сериали за тв гиганти като  HBO.

Може да се каже, че в списъка са пропуснати и такива продължаващи световни киноявления като новата румънска вълна и берлинската школа — които все пак са представени с по един филм. Само че „4 месеца, 3 седмици  и 2 дни“ на Кристиан Мунджиу е най-европеизираният от новите румънски шедьоври и доста предсказуем в скучния си реализъм, особено на фона на работите на Кристи Пуйю и Корнелиу Порумбою. А „Тони Ердман“ на германката Марен Аде се е уредил на последното 100-тно място изглежда само благодарение на това, че е съвсем нов: премиерата му беше през май. И което е съвсем възмутително, изпуснати са режисьорите-провокатори, чиито филми са плът от плътта на ХХI век – и по дързост, и по рушене на обичайните канони и клишета, и по стил. При това не говорим за маргиналите, а за автори, известни на цял свят, наложили се пред очите ни в последните 15 години. Такива са например Гаспар Ное („Необратимо“) и Николас Уиндинг Рефн („Драйв“, „Бронсън“), Бен Уитли („Списък за елиминиране) и Пабло Лараин, Стивън Содърбърг и Йоргос Лантимос („Лобстър“). Немалко критически копия бяха счупени през XXI век и по повод так нареченото „бавно“кино – въпреки че само наивник би могъл да се надява на масово признание на филмите на Алберт Сера и Педру Кошта.

Накрая – всъщност в този списък няма нито една комедия. Нима през XXI век човечеството се отучи да се шегува?

Кадър от филма „Дървото на живота“ на режисьора Терънс Малик

Могат да бъдат приведени десетки подобни примери – от най-различни полюси на киноиндустрията, включително дори и холивудските блокбъстъри (странно е отсъствието както на „Аватар“, така и на „Властелинът на пръстените“ – такива колоси на кинопроизводството, които нямаше как да бъдат създадени през ХХ век). Едно нещо обединява всички споменати в този текст филми – те изследват възможностите на киното и разтеглят неговите граници, без да се ограничават с илюстриране на интересен сюжет и без да се страхуват да накарат зрителя да се замисли за това какво въобще е киното. Киното на ХХI век може да бъде съвременно, само ако се се старае да определи мястото си в безумния поток от информация, реклама, пропаганда и аудиовизуален боклук, който го обкръжава. Тогава и зрителят може да осъзнае своето място в този свят и своята отговорност.

Критиката трябва да бъде конструктивна, така че логично на чуждия списък ние отговаряме с наш, макар и по-кратък. Представяме ви по азбучен ред 10 филма, без които всеки списък на най-доброто кино от XXI век е немислим. По мнение само на един критик.

„12:08 източно от Букурещ“ (A fost sau n-a fost?), режисьор Корнелиу Порумбою

„Боецът“ (The Fighter), режисьор Дейвид О. Ръсел

„Мемоарите на едно убийство“ (Salinui chueok), режисьор Пон Чжун-хо

„Изгревът на Валхала“ (Valhalla Rising), режисьор Николас Уиндинг Рефн

„Вътре в бездната“ (Enter the Void), режисьор Гаспар Ное

„Товар 200“, режисьор Алексей Балабанов

„Дони Дарко“ (Donnie Darko), режисьор Ричард Кели

„Лисабонски тайни“ (Misterios de Lisboa), режисьор Раул Руис

„Светът“, режисьор Цзя Чжанке

„Водещият“ (Anchorman: The Legend of Ron Burgundy), режисьор Адам Маккей