Лети като пеперуда, жили като пчела

Мохамед Али е една от легендите в световния спорт, която предизвиква широк респект и извън спортната публика. Животът му, белязан от победи и падения, е история за труд, талант и борба. Наричан е Голямата уста. И казва, че боксът е само средство, което го е извело на сцената.

Само веднъж в живота си Мохамед Али решава да разкаже своята история в книга и това става в най-трудния период от живота му – когато е отстранен от бокса през 1967-1970 г. заради отказа си да бъде мобилизиран във Виетнам. Боксьорът, променил шампионата в тежка категория завинаги, изградил и популяризирал го, отказва да престъпи повелите на своята религия и заради това е наказан да не практикува това, в което е най-силен.

Когато е на върха, Мохамед Али е получавал много предложения да разкаже своята история в книга, но отказвал. Феновете му чакат дълго, за да прочетат неговата гледна точка. През 1975-а това се случва – излиза единствената официална автобиография на Али, роден с името Касиус Клей. „Аз съм най-великият“ е написана в съавторство с журналиста Ричард Дърам и е редактирана от писателката Тони Морисън, нобелов лауреат за литература.

Днес, четири години след смъртта на боксьора, за първи път автобиографията на великия спортист излиза на български език под знака на издателство „Кръг“. Преводът е на Светлана Комогорова – Комата, а поетът Иван Ланджев е автор на послеслова.

Вижте още: ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЧЕРВЕНОТО КОЛЕЛО

Родното издание е едновременно литературно и спортно събитие. В него е отдадена почест не само на боксьора Мохамед Али, но и на активния борец за равноправие и пацифист. В изданието се набляга и на проявите на Али като поет. Затова и изборът за редактор на книгата е впечатляващ – биографията на Мохамед Али е редактирана от българския талантлив поет, писател и боксьор Палми Ранчев.

„В една професия, известна главно с жестокост и кръв, един човек може да притежава благородство и достойнство. Боксьорът се бие „за своя живот и живота на своите семейства, на тези, които обича и които ги обичат“, споделя в книгата си спортистът.

Без да се спира дълго върху детските и юношеските си години, Али разказва за великите моменти в своята кариера. Той разкрива цялата прословута и дълго време неизяснена история с неговия олимийски златен медал от 1960-а – първия му голям успех като професионалист, който той захвърля в река Охайо, след като отказват да му сервират в ресторант в родния му град Луисвил, тъй като е чернокож.

Али ни повежда зад кулисите на един от големите си мачове – първата среща за сетовната титла в тежка категория през 1964 г. срещу Сони Листън, или първото пришествие, както го нарича самият той. Мач, предшестван от скандална кампания, в която двамата боксьори стигат до крайности. Един от куриозите, за който българските фенове вече могат да прочетат, е автобусът „Големия червен“. Мохамед го купува и го откарва при „най-добрия художник на табели” – баща си, за да го боядиса в оранжево, зелено, червено, жълто и синьо, но предимно в червено. От едната страна е написано: „Най-колоритният боксьор на света – Касиус Клей, а от другата: Сони Листън е велик, но в осми рунд ще падне в миг!“. Али пътува с автобуса навсякъде и дори отива на мача с него. Докато мерят теглото им преди мача, Али произнася култовата си реплика: „Летя като пеперуда, жиля аз като пчела!“, а когато си извоюва от никого неподозираната тежка победа, той се провиква:

„Аз съм кралят на света!“.

Не е пропуснат и един от най-големите съперници в кариерата на Мохамед – световният шампион Джо Фрейзър. Първата среща между тях е наречена „Мача на века“ и е гледана от повече хора по света от всяко друго спортно събитие в историята. Али описва подробно съсипващата загуба, която изпраща Джо в болницата за близо седем седмици, въпреки че е победител. „Аз съм най-великият“ приключва с последната трета среща между двамата „динозаври“ в Манила през 1975 г., когато Али побеждава с технически нокаут. Победителят диктува от Филипините по телефона последната глава от единствената си книга.

И пред камери, и в своята атобиография, Али е казвал много пъти, че ако не беше станал спортист, вероятно щеше да е умрял в Луисвил на някоя барикада за граждански права. Това го извисява още повече като шампион и като човек от онзи вид, който рядко се среща в света на спорта.

Предлагаме ви откъс от „Аз съм най-великият“.

Посланието не е за страхливци

Може би разликата беше, както каза Сонджи, „много по-дълбока“ – в раздялата ми не само с нея, но и с бялата християнска Америка. Бях подценил дълбочината на враждебността и предразсъдъците срещу онези от нас, които бяхме последователи на почитаемия Илайджа Мохамед. И все пак усещах, че нещо не е наред. Истинската история не бе разказана така, както я знаех аз.

Ако реакцията на обикновените хора по улиците бе същата, както пишеше голяма част от пресата, то за мен нямаше да е безопасно да се разхождам дори с телохранители.

Макар че бих могъл да издържа на всяка лична атака, не исках да бъда Джак Джонсън на своето време. Но негодуванието срещу това, че съм станал мюсюлманин, отприщи обществено недоволство, разпространило се далеч извън редиците на спортистите и организаторите в бокса.

Ал Мънроу, журналист от „Дифендър“, заяви:

„Всъщност негодуванието е по-голямо от сполетялото Джак Джонсън. Някога пропъди Джак Джонсън от Америка, а този път доведе до забраната за световния шампион в тежка категория да се боксира в собствената си страна и до забраната да я напуска“.

Уилям Ф. Бъкли-младши пледираше „някой да набие малко разум в главата на Клей, преди да навреди на спорта“.

Джими Бреслин ме описа като „мюсюлманин и дървеница“.

Джими Канън заяви, че по-добре мафията да управлява бокса, отколкото „Черните мюсюлмани“.

„Шампионът в тежка категория е символ на мъжествеността и младежта на Америка – писа един колумнист. – Ако е така, сега боксът е пропаднал в най-мрачната тъмница на ада, сред най-ужасните червеи на расовата омраза и деградацията, по-ужасно, отколкото, когато беше контролиран от… гангстери… [които] бяха мили ангели в сравнение с хората, които контролират Мохамед Али.“

Нищо не би могло да е по-далече от истината и в бъдеще мнозина от тези журналисти щяха да заемат противоположни позиции, макар и за голяма част от тях предразсъдъци все още да съществуват.

– Когато баща ми нарича белите хора „дяволи“ – беше ми обяснил Хърбърт преди години – „той има предвид онези, които са ни потискали, линчували, сегрегирали са ни, затваряли са ни в гета. Баща ми е искал да каже, че белите хора са се превърнали в дяволи, като са поробвали и потискали черните и като са поробвали и експлоатирали цветнокожите по света. Но не цветът на кожата на един човек е онова, което го прави „дявол“. Човек с бяла кожа не е по-добър или по-лош от всеки друг.

Винаги и в лагера ми, и в антуража ми е имало и бели, и чернокожи служители и никога не ми е оказван натиск да елиминирам някого от тях, защото е бял или чернокож.

– Тогава какво е дявол? – попитах Хърбърт.

– Дяволът е онзи, който действително отдалечава хората от Аллах. Дявол е душевна нагласа, родена от фалшива гордост и изключително възвеличаващи лъжи… някой, който тръгва срещу естествения ред на Сътворението и създава съпротива в умовете на хората срещу Твореца и Неговите закони. И насажда лъжливите си идеи в умовете на хората вместо истината и преклонението пред Твореца, който крепи Вселената. Свещеният Коран ни учи: „Няма той Съдружник“.

Историята на белите хора в Европа и Америка показва, че умовете им са били управлявани от дявола… в техните дела и постъпки спрямо другите народи, дори и спрямо себе си. И Бог притежава силата да унищожи дявола, без да унищожава хората.

За да унищожи дявола, той трябва да унищожи онова, което ние свързваме с Аллах… дали ще е богатство, власт или слава и т. н. Ето защо мюсюлманите постоянно повтарят „Аллах е най-велик“. Дори и да боготвориш себе си или да се гордееш, че си велик боксьор, ако мислиш, че това величие идва единствено от теб, в ума си ти си създал връзка с Аллах. Затова никога не забравяй да благодариш на Аллах за своето величие и винаги помни, че Аллах е най-велик. Така е по-добре, ако поне малко разбираш.

Що се отнася до обвиненията, че „Нация на исляма“ е „секта на омразата“, Хърбърт бе изтъкнал, че мюсюлманите в Америка не мразят никого. Но историята на потиснатите народи показва, че те трябва да се научат да ценят себе си, да притежават увереност в себе си, да се обичат. Бялата върхушка, независимо дали по времето на робството, или в съвремието, ни е научила да мразим себе си. Образът на всичко положително в тази страна е бил бял образ, а чернокожите са учени да се срамуват и че са по-долу. Всичко черно беше лошо – нашите коси, нашата външност, нашите устни, всичко в нас.

Моят баща учи, че трябва да изпитваме гордост и уважение към себе си. Не срещу цвета се борим, а срещу по-лошите условия, по-слабите възможности. Белите, които се отнасят към нас с уважение, не са смятани за дяволи, не и от баща ми.

Години по-късно осъзнах как Хърбърт е предсказал бъдещата политика на „Нация на исляма“ в Америка. Когато Върховният проповедник Уолъс Д. Мохамед наследи баща си като духовен водач, едно от първите му решения бе да отвори редиците на „Нация на исляма“ и към белите, и към чернокожите, стига да имат желанието да живеят според правилата на Свещения Коран. Първите ми контакти с проповедника Уолъс ме бяха убедили, че той е особено талантлив и дълбоко загрижен за подобрението на тежкото положение на чернокожите в нашата страна. Но чак когато той пое водачеството на организацията, открих доколко той оставаше част от народа и доколко поставяше напредъка и благосъстоянието на народа над всичко. Силно вярващ във физическата подготовка, проповедникът Уолъс също като брат си Хърбърт някога бе се подготвял да стане боксьор. Той така и не бе забравил съвсем изкуството и всеки ден се подлагаше на строги тренировки за поддържане на физическата си форма.

След като си възвърнах световната титла в тежка категория от Форман, имах уникалното преживяване да изляза на ринга с този велик духовен водач, Върховния проповедник на „Нация на исляма“, за да му помогна във физическата подготовка, също както той ми бе помогнал за духовната ми подготовка. Бяхме спаринг партньори в няколко свирепи рунда. За моя голяма изненада той бе бърз и пъргав, агресивен като Хенри Армстронг, с мощно ляво кроше, което ми напомняше за Джо Фрейзър.

Повечето хора, които пишат за мен, твърдят, че съм станал член на „Нация на исляма“ три дни след мача ми за шампионската титла със Сони Листън, но всъщност съобщението ми в Маями, след като спечелих титлата, беше просто формалност. Аз станах последовател на почитаемия Илайджа Мохамед години по-рано. И също както бях запазил за себе си разочарованието от златния олимпийски медал, реших да не казвам нищо и за своето отделяне от християнството, докато не реша, че му е дошло времето. При все това поради връзките ми с Малкълм Екс, Капитан Самюълс от джамията във Флорида и други мюсюлмани, с които се бях запознал, постоянно сондираха каква е позицията ми. Когато най-сетне отидох в Чикаго, за да се посъветвам с Хърбърт и да присъствам на първото си голямо мюсюлманско събрание, колите на журналисти ме следваха из целия град. Надбягвах се с тях нагоре-надолу по „Аутър Драйв“.

През 1959 г. за пръв път открих, че в Америка съществуват мюсюлмани под ръководството на почитаемия Илайджа Мохамед. Бързах да вляза на една пързалка за кънки на 13-а улица и „Бродуей“ в Луисвил, когато забелязах чернокож младеж да размахва вестник и да се провиква: „Мохамед говори“! Прочетете го! „Мохамед говори“! Обикновено подминавам вестникопродавачите, но кой знае защо купих вестника от него, пъхнах го в задния си джоб и влязох на пързалката. Чак когато си сменях панталона на другия ден, се сетих да го прегледам.

Не помня подробностите от прочетеното, но все още чувствам какво мощно впечатление остави у мен. Говореше дръзко срещу несправедливостта и потисничеството над чернокожите, казваше неща, които повтаряха мои мисли и чувства, за които нямаше с кого да поговоря.

Имаше една рисунка от човек, с когото по-късно се запознах – Юджийн Маджид, един от най-добрите илюстратори в Америка. Това бе карикатура на роб, приел исляма и молещ се с ръце, разтворени по мюсюлмански: „О, Аллах! О, Аллах!“. Бял робовладелец се задава зад него с вдигнат камшик: „На кого се молиш ти, черньо?“. Робът бързо прикрива ислямската си поза, свежда глава и казва: „Господарю, молех се на Исус, Исус Христос, наш Господ Бог и Спасител, Исус Христос“. Робовладелецът сваля камшика и се отдалечава доволен с думите: „Добре, продължавай да се молиш на Христос“.

Карикатурата възбуди любопитството ми така, както никое религиозно изявление преди. Защо робовладелецът не искаше робът да се моли на Аллах? Защо на Христос?

Дотогава си мислех, че единствената истинска религия на света е християнството. Бях покръстен като баптист на 9 години, бяха ме учили на Десетте заповеди и на братска любов, но тъй като никога не бях виждал някъде да я практикуват, ми беше лесно да изследвам нещо по-различно.

На следващата сутрин отнесох вестника на моята учителка госпожица Лейк.

– Какво означава това? – попитах я. – Вие какво мислите за това?

Тя го прегледа предпазливо и каза:

– Ще го прочета по-късно и ще ти кажа какво мисля.

Никога повече не видях вестника и след няколко дни напълно забравих за него. Толкова бях зает да се боксирам, да се пързалям, да карам колелото и мотопеда си, да търся момичета, да търча нагоре-надолу по улиците с бандата. Всъщност чак когато станах професионалист и тренирах в Маями за един мач с Дони Фрийман през 1961 г. минах покрай един мюсюлмански храм, в който в момента течеше проповед. Един брат мюсюлманин стоеше отвън на тротоара и „хвърляше въдица“, както го нарече той, за нови последователи. Той ме последва надолу по улицата, като се опитваше да ме убеди да вляза, па макар и „само за малко“.

Тогава вече бях чувал за мюсюлманите от някои боксьори – за тяхната дисциплина, ограничения, вярвания, и всичко това ми звучеше твърде строго. Нямах търпение да продължа, но братът бе убедителен и най-накрая, за да се отърва от него, казах:

„Добре де, ще вляза за една минута. Само за една минута“.

Когато влязох вътре, се оказах сред чернокожи, които слушаха проповедника и той говореше за освобождението на чернокожите, за единствения божествен водач, способен да обедини всички чернокожи, за чернокожите, възвръщащи си своята идентичност. Останах до края на лекцията.

Онова, което бях чул, съответстваше на собствените ми чувства, на желанията и стремежите ми за постигане на свобода и равенство за моя народ, движеща сила, която присъстваше в мен през целия ми живот. Брат ми Руди виждаше исляма също тъй ясно като мен и стана регистриран последовател на почитаемия Илайджа Мохамед още преди мен. Скоро след като приех исляма, господин Мохамед ми даде името Мохамед Али, което означава „този, който е достоен за възхвала“.

Когато най-сетне обявих, че съм мюсюлманин, почти всеки образован мой приятел, сътрудник и позната ми видна личност – както чернокож, така и бял, се ужаси. Шугър Рей Робинсън ме предупреди, че кариерата ми ще се провали, ако стана Черен мюсюлманин. Джаки Глийсън настоя да „преосмисля стъпката“, която чул, че се готвя да направя. „Не се оставяй да те използват“ – каза той. Благодарих му за съвета, но му отвърнах, че най-важните, които не искам да ме използват, са враговете на чернокожите, онези, които помагат те да бъдат потискани и подчинявани.

Мога да разбера някои от тези предупреждения, защото сега, когато поглеждам назад към онези дни през 1959 г. и в началото на 60-те, истерията и враждебността срещу „Черните мюсюлмани“, последователите на господин Мохамед, се ширеха из цялата страна. Мюсюлманите бяха обрисувани като „секта на расова омраза“ и въпреки че бяха просто мирни хора, които не носеха оръжие и не се натрапваха на никого, ги смятаха за най-страшния враг на белите – чернокожи, които възнамеряваха да отмъстят за всички линчове, убийства, умъртвявания, дискриминация, причинявани ни векове наред от белите.

По онова време беше лесно да се внушават предразсъдъци срещу черните мюсюлмани, а до някаква степен това важи дори и днес. В град след град в джамиите на Мохамед нахлуваше полиция, особено в южните щати. В Мънроу, щата Луизиана, мюсюлманите бяха пребивани и влачени от джамиите в затворите. В Лос Анджелис джамията бе нападана от полицията под претекст, че търсят оръжия и муниции, и хладнокръвно убиваха невъоръжени мюсюлмани. Мюсюлмани, които продаваха на улицата „Мохамед говори“, на много места го правеха с риск за живота си.

Повечето чернокожи от средната класа се бяха обърнали напълно срещу нас.

„Защо искаш да се присъединиш към подобно нещо? – попита ме веднъж чернокожият президент на колеж за чернокожи. – Погледни положението си. Ти си симпатичен и привлекателен. Можеш да спечелиш милиони долари. Това само ще ти пречи и ще те осакати и един ден няма как да не съжаляваш!“

Казваха ми, че ортодоксалните мюсюлмани по цял свят, независимо дали в Пакистан, Саудитска Арабия, Индонезия, Турция, Тунис, не признават последователите на почитаемия Илайджа Мохамед и не желаят да ги приемат. По-нататък, когато пътувах до почти всички мюсюлмански страни и бях въодушевено приветстван, и видях как посрещат по същия начин и други американски мюсюлмани, се запитах защо ли тези, които бяха против да се присъединя към мюсюлманите, са ми говорили тези пълни лъжи.

Колкото повече научавах за учението и програмите на господин Илайджа Мохамед, толкова повече се убеждавах, че съм на прав път. Наученото идваше главно от Хърбърт Мохамед, чието ръководство, посъветва ме баща му, можех да приема с пълна увереност, че представя собствената му мисъл.

Хърбърт бе дълбоко предан на баща си и обичта и доверието между тях бяха непоклатими. Той ме научи на основните понятия на исляма, докато пътувахме заедно, живеехме заедно и сядахме заедно на масата на баща му.

По онова време аз редовно четях учението на Мохамед и си спомням едно послание, което сякаш бе написано специално за мен:

Това страдание ние с теб трябва да изпитаме, цялото това бреме да носим. Непонятно е как американското правителство – Господарката на морето, Властелинът на въздуха, Завоевателят на космоса, Владетелят на земята, Изследователят на дълбокото океанско дъно – е неспособно да ни защити от нападенията и убийствата по улиците на тези бетонни джунгли.

Онези, които ни линчуват, живеят до нас, надолу по улицата, по-нагоре по алеята и все пак не ги изправят пред правосъдието. Кой разумен човек ще отрече, че сега е време ти и аз да се посъветваме помежду си с цел да намерим справедливост за нас.

Когато се изправиш и кажеш дума в полза на собствения си народ, те определят като размирник, определят те като комунист, като изповядващ расова омраза, като всякакъв друг, но не и добър.

Ако Господ ми е разкрил истината за тази човешка раса и за вас и аз ви разказвам за нея, и ви казвам каква е истината, не казвайте, че аз уча на расова омраза, кажете само, че уча на истината.

Посланието, което нося, не е за страхливците. Онези от вас, които ме следват, трябва да бъдат готови да издържат на шиповете и обидите от страна на онези, които идват, за да разследват, да се ровят и да твърдят, че крайната ни цел е подкопаването на американския начин на живот. Ние нямаме подобни намерения и нашите критици го знаят.

Каква ирония има в това, че същите тези хора, които ни обвиняват, че рушим статуквото, сами изнасилват, линчуват, лишават граждани от правото на глас. И в коридорите на Конгреса наричат теб и мен всякак, от зверове до аморални същества.

Нямам алтернатива, освен да ви кажа, че отвъд гроба живот няма. Няма справедливост в сладкото сбогуване. Безсмъртието е СЕГА и ТУК. Ние сме благословените от Господа и ние трябва да приложим всички средства, за да се защитим.