Левчев пише мемоари, за да се оневини. Ето това е скандал!

Тъкмо се канех да изляза във ваканция, когато получих покана да разсъждавам над въпроса: “Помагат или пречат литературните скандали* на българските издатели, как се отразяват на писателите, на читателите и на културната среда?” Веднага ми стана кеф: скандалът е лесна тема, пък и може да спретна набързо някакъв скандал – винаги има за какво или с кого да се заям.

Оказа се обаче, че никак не е лесно. Преди всичко как да пиша за скандалите: скандално или неутрално? Първото е сто процента четивно, но ще отвори нов скандал; с други думи, да си служа със скандални примери, за да се аргументирам, е рисковано. Второто пък е скучно, доколкото ще се превърне в анализ на нещо, което по дефиниция е гориво за човешката обсесия да надничаме в спалните на другите. И в двата случая става дума да пиша за една форма на манипулация. А, както казва един известен писател: “Хората са като ехо, както манипулаторите много добре знаят – отправете им едно послание сто пъти и накрая те ще започнат сами да го повтарят и дори да смятат, че това си е тяхно собствено мнение“. При скандала няма послание, но има уж-факти, които хората моментално приемат за верни и така свикват с тях, че са готови да ги впишат в биография или исторически архив.

Скандалът шокира. Скандалът също така е в окото на скандализирания. Както и да живее един писател – а писателите са непременно известни хора и са непрекъснато изложени на публичното внимание – той няма никога да изглежда “скандален”, ако публиката не е шокирана от поведението, изказванията или текстовете му. За да има скандал, следователно, трябва да има публика.

Хемингуей е учебников пример. Той е живял своя живот, както на него му се е струвало интересно и важно и никой не може да твърди със сигурност, че нарочно е предизвиквал публиката. Но литературната му слава се дължи в известна степен и на скандалната му репутация. Представете си обаче, че не беше и толкова добър писател. Щяхме да имаме само скандала без Нобеловата награда.

В “Безкраен празник” Хемингуей съобщава, че в една публична тоалетна е надникнал към писоара на изправения до него Скот Фитцджералд, след което, докато са си миели ръцете, го е успокоил, че членът му е достатъчно голям. Необходимо ли е било това съобщение в една мемоарна книга? Трудно е да се каже. Хемингуей вероятно е искал да сложи точка над един друг скандал – твърденията на съпругата на Скот, Зелда, че той не може да я задоволи – но вместо това е разгорил огъня на скандала и в паметта на хората Фитцджералд остава като човек с малка пишка. Но аз не съм чувал, нито пък мога да допусна американски издател да публикува авторите според размера на гениталиите им. Стойността на книгите и на двамата нямат нищо общо със скандалите, съпътстващи техните биографии. Но скандалите около тях са били безплатен пиар в едно време, когато още е нямало пиар индустрия.

Малко по-различен е случаят с Труман Капоти. Оставям настрана, че личността му е скандализирала силно хомофобния американски – нюйоркски, още по-точно – бомонд. Той самият, след успеха на „Хладнокръвно“, е имал план да напише книгата на живота си, състояща се от седем глави и озаглавена Answered Prayers (Молитви, получили отговор). Написал е обаче само една глава, La Côte Basque 1965 (Баското крайбрежие 1965, име на известен нюйоркски ресторант) и я е публикувал в списание „Ескуайър“. С диамантеното си перо той описва в нея случки от живота на известни жени от тогавашното висше общество – Глория Вандербилт, Бейб Пейли, Слим Кийт и др. – всички те елегантни, красиви, добре поддържащи се жени, които са били неговия приятелки и които той е наричал “моите лебеди”. Без всякакво въздържане или угризения на съвестта, Капоти разказва клюките на тези жени, тайните им, изневерите, дори едно убийство. “Цялата литература е клюка, – е заявил писателят в интервю за „Плейбой“ след избухването на скандала около публикацията. – Какво за бога са „Ана Каренина“, „Война и мир“ и „Мадам Бовари“, ако не клюкарстване?”

Много по-драматичен – или на мен така ми изглежда – съвременен вариант на клюкарстването чрез литературата е романът на норвежкия писател Карл Уве Кнаусгаард с предизвикателното заглавие Мin Kamp (Моята борба). През 2009-2011 авторът публикува шест автобиографични книги под това общо заглавие, които го направиха известен в неговата петмилионна Норвегия, а с преводите на английски в Америка – и по света. В тези книги Кнаусгаард описва в подробности своята фамилия, включваща родните семейства на първата си съпруга, жена му и неговото, както и децата им. Някои от роднините му, станали без тяхно знание неволни литературни герои, са изразили публично възмущението си. В същото време това е най-четената книга в Норвегия. Самият Кнаусгаард смята, че такова писане е литературен метод – твърде лесен, по мое мнение – но наред с това признава, че скандалите около книгата са го направили нещастен.

Банален труизъм е, че писателите имат голямо его. В описаните случаи те са го проявявали за сметка на хора от обкръжението им, които в повечето случаи не са писатели, но не и към литературните произведения на свои живи колеги. Всъщност под литературен скандал най-често се подразбират тайните или явни любовни афери на известни писатели, например Дикенс посмъртно или Сартър и Симон дьо Бовоар приживе. В наше време нашумяха също така опитите на хора с литературни амбиции да плагиатстват чужди текстове и ги представят като свои, особено в журналистиката (нашумелия случай с Джейсън Блеър от „Ню Йорк Таймс“), или да публикуват измислени факти и цитати на известни писатели и поети, разчитайки на късата памет на публиката – такъв е случаят с Джона Лерер, който публикува книга за Боб Дилън с измислени изказвания на Боб Дилън. В последния тип скандали са замесени и издателите, които са публикували тези измами, без да проверят внимателно фактите и източниците.

И така стигаме до domo sua. Първо, трябва да признаем и отчетем, че ако е имало скандали, размерът им тук е непропорционално дребен. Но имало ли е? И какви са били те? Напрягам паметта си. Скандал ли е пошлата клюка, непотвърдена от доказателства, че Вазов е умрял при полов акт? Скандал ли е самоубийството на Яворов поради любовта му с Лора? Скандал ли е пренаписания под партиен натиск „Тютюн“ от Димитър Димов? Скандално ли е поведението на наследниците на Вапцаров? Как да дефинираме опитите Николай Хайтов да бъде обвинен, че е преписал от Яна Язова – и какво точно е преписал? Или че Антон Дончев е сложил името си под ръкопис, излязъл от перото на Фани Попова-Мутафова? Всички тези и други по-дребни случаи като че ли носят белезите на скандала, но всъщност не са се превърнали в такъв, защото за България не може да се каже, че публиката – главният фактор, за да има скандал – е изразила възмущение или ги е категоризирала като безобразие, позор или безчестие.

Със сигурност обаче става дума за клюки. За мълва, която хората просто разпространяват, без това да се отразява на личностите, за които става дума или на тяхната литературна репутация. Сигурно е също така, че в българското литературно общество няма скандали от типа Хемингуей, Капоти, Кнаусгаард, Сартър-Симон дьо Бовоар. Що се отнася до плагиатския тип скандал, у нас не се е стигнало до категорично и окончателно осъждане на подозирания измамник. Няма нито морален авторитет, нито общопризната институция, която да изобличи с факти измамата и да покаже на публиката за какво точно става дума.

А и за какви скандали можем да говорим през 45-те години партийно господство, когато цялата литература се командваше от идеологическия секретар на БКП, а през 1960-те де факто от Георги Джагаров и през 1970-те и 80-те – от вездесъщия Любомир Левчев? За липсата на ясни критерии кое е скандално или не, не говори ли фактът, че до ден-днешен Левчев смята себе си за мъченик и голям поет и продължава да публикува мемоари, в които оневинява себе си? И това наистина скандално поведение (според определенията за скандал) се приема безропотно от публиката.

Български литературни скандали се появяват само тогава, когато писателите започнат да се карат помежду си. Забележително е, че само в българския тълковен речник първото определение на скандал е “шумна и неприлична караница, кавга”. В чуждите речници такъв смисъл думата „скандал“ няма.

Ето как журналистът, взел интервюто с Милен Русков, което беше изтъкнато като повод за някаква въображаема кавга, описва нещо, което наприличава на скандал: “Задкулисните сметки и совалки успяват да предизвикат и някои словесни сражения, размяна на остри реплики в интернет, засега обаче жертви в тази битка на литературното поле няма, само някои падения, които за радост стават далеч от очите на читателите.” Но всъщност не е. Защото “стават далеч от очите на читателите”. Нито има отговор от лицата, визирани в изказването на Милен, нито публиката – освен някои заклети литературни клюкари – се е заинтересувала от фактите. В същото време скандалните боричкания с обвинения за парични злоупотреби при избирането на наследник на Николай Петев в Съюза на писателите не получиха публично порицание. Отвратителният вулгарен език на скулптора Велислав Минеков в публикуваното му писмо срещу Вежди Рашидов не беше осъден от никого.

Така че в малкия леген на българската литература водата се мъти не от големи личности, които скандализират с необичайното си поведение, нито от разкрития за живота на висшето общество (има ли го изобщо?), нито от откровени автобиографии (такива няма, защото не е в характера на българина да говори за себе се, тъй като то ще означава да се изложи или да поеме лична отговорност), нито от текстове, написани съзнателно да предизвикат литературен скандал, нито дори от любовните истории на писателите.

Водата в българския литературен леген се мъти от кавги.

Въпросът, на който се търси отговор, следователно трябва да се перифразира на “Помагат ли кавгите на литературния процес?” След всичко казано, може би моят отговор ще ви изненада, но понеже ми е дадена възможността да изразя личното си, без претенция за обективност мнение, направо ще кажа. Не помагат! Издателите издават според пазара. Писателите пишат според таланта си. Читателите четат според вкусовете си.

Единствено културната среда се възползва от кавгите и дори ги преувеличава, за да придаде поне малко пикантност на скучния си имидж. В този смисъл кавгите с участие на писатели са абсолютно необходими.

Те са, освен това, неизбежни, защото са като вентил, през който голямото его изпуска нагнетилото се напрежение от цялостния живот в страната и от литературните й нрави в частност. Никой не може и не бива да забранява на писателите да кажат каквото им е на сърцето. Нито някой очаква, че изказванията им ще се харесат на всички.

Кавгите са лекарство срещу тоталната невроза, в която се гърчи българската общност. И както всичко, което става в публичното пространство, те са огледало на нравите и нивото на морала в тази общност.

* 1. Шумна и неприлична караница; кавга.

2. Предизвикателна постъпка, която е в противоречие с обществения морал и възмущава голяма част от хората; безобразие, позор, безчестие.

3. An occurrence in which people are shocked and upset because of behavior that is morally or legally wrong;   talk about the shocking or immoral things that people have done or are believed to have done;   something that is shocking, upsetting, or unacceptable