Левски не е само паметник

В държавата с най-старото име в Европа живее народ, едва излязъл от детството. В дните около 18 и 19 февруари, когато отбелязвамe обесването на Апостола, стана ясно, че още не сме успели да отработим и да използваме градивно историята си. Не само тогава, през цялото време ни личи.

Вината не е наша. Това е естествено и обяснимо. Трудно се примиряват два различни и практически противостоящи един на друг аспекта на миналото. Закотвени сме едновременно в болезнената тъма на петвековната ни липса от картата на света и в неосмисленото, мрачно и противоречиво отделяне от останалия свят по време на социализма.

Имаме травматична история. Толкова е дълбока травмата, че осмислянето ѝ може да отнеме векове. И го прави. Вече 150 години не сме част от Османската империя, но още вярваме, че всичките ни беди идват оттам. Вече 30 години не сме част от социалистическия лагер, но все още изпитваме усещането, че сме част от него. Като насилвани и малтретирани деца носим товара на неясна вина и гняв, насочен едновременно към нас и към насилниците.

Първият ясен признак за тази тежест е липсата на вяра и уважение към живи авторитети от всякакъв порядък. (Точно тук бих искала да уточня, че говоря не за хората поотделно, а за народа като цяло, за общото несъзнавано.) Колективната липса на доверие към лидерите – не политическите, не църковните, а духовните – води до лутане на слепци. Резултатът е видим – живеем в общество, където правилата като цяло не се спазват, а законите са врата сред поле. В същото време идеализираме и сакрализираме лидерите от миналото – хора, социални групи, цели държави.

Движим се в тунел и държим да виждаме светлина. Но понеже сме слепи за бъдещето, сме му обърнали гръб, за да не изпускаме от очи светлината от началото, защото краят е тъмен. Метафората съдържа в себе си и продължение – когато през цялото време вървиш, обърнат с гръб към посоката, никога няма да излезеш на светло.

Толкова сме се вторачили в миналото, че то вече ни заслепява. Не ни позволява да видим детайлите, да се идентифицираме с него, да го принизим, както детето, пораствайки, принизява в мисълта си родителите, за да излезе от детството. Отказваме да приемем, че наследството ни идва от хора като нас, несъвършени и дори не особено добри. Страхуваме се да признаем, че коренът ни е крив, като на всички останали. Защото само коренът ни е останал.

Вижте колективното ни отношение към Апостола. Заговори се за канонизацията му. За окончателното му превръщане в светец. Не заради него искаме това, а заради себе си. Подсъзнателно (колективното подсъзнание) знаем, че ако признаем човешкото в него, ще се смалим още повече. Ще ни заболи от инстинктивното усещане, че щом един обикновен човек като нас е успял да се извиси толкова, значи ние сме много по-дребни, отколкото си мислим. Трябва да е изключителен, трябва да е невъзможен за достигане, за да не ни убие собствената ни нищожност. Така се раждат светците – не като пример за подражание, а като недостижима висина. Колкото по-висока е летвата, толкова по-изправени вървим под нея. Себе си пазим.

Болезнено е това признание, защото аз самата съм част от това колективно съзнание и подсъзнание. Иска ми се да преодолеем тази склонност към канонизация, за да не си създаваме кумири. Иска ми се да върнем естествената градация, която да придаде отново нужния авторитет на експертите, на водачите. Иначе няма да можем да подменим тези, на които сме дали думата да ни съветват, нито другите, които са получили пак от нас правото да ни ръководят. Недоверието се ражда от страх. Страхът ражда религии и култове. Ако превърнем Левски в култ, скоро ще го загубим. И ще го променим толкова, че ще изчезне важното наследство, оставено от него.

Забравили сме основната му заслуга – той е успял да обедини голяма група от хора около една кауза. Мнозина, но не всички. И тогава е било време разделно – имало е хора с устрем и хора, които са искали ежедневно удобство. И понеже днес хората с устрем са невидими, скрити и често отритнати, се оправдаваме пред общото ние, че причината е в липсата на герой. Героят е само паметник. Използват го като гълъби временните измислени „лидери“.

Раната на този едва пораснал народ не е заздравяла, а и той не прави много, за да я излекува, чопли я, радва се на болката си, обвинява нея за това, че куца по пътя.

Левски е имал една основна заслуга – събудил е хората. Но не е бил сам. Отделянето му като едноличен супергерой е комиксово отношение към миналото. Детско някак, метафорите се доизясняват сами. Хората, които са работили за свободата заедно с него, са превърнати в колективното ни несъзнавано в силуети, в миманс, мяркащи се сенки под светлината на Апостола. Все поради същата причина – ако ги видим, ако се взрем истински в тях, ще осъзнаем, че вече не сме такива. Саможертвата в името на идеал днес е само случаен индивидуален изблик на нетърпимост – като Пламен Горанов от Варна, който се самозапали заради идея, заради протест. Но това не е подвиг. Левски не се е стремял към саможертва, а е искал да свърши истинска работа по събуждането на хората. Ние днес сме взрени само във финала, приемаме неговото бесило като кръста на Христос. Обръщаме стойностите – превръщаме в смисъл трагедията, а същността пренебрегваме.

Все още гледаме с очите на наранени деца, на които някой им е виновен за кривините на света. Не сме узрели за идеята, че можем да го оправим сами.