Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Левски за начинаещи

Христо Нейков, „Аз съм Левски”, детайл - Левски за начинаещи

Христо Нейков, „Аз съм Левски”, детайл

Информация от страниците на вестник „Вяра“: Единадесетокласник, възпитаник на едно от най-елитните училища в Благоевград, остави без дъх учителката си по литература, обявявайки пред нея и целия клас, че ако Васил Левски би бил жив днес, сам щеше да се обеси.“

Отдавна подозирам, че децата имат собствени взаимоотношения с Левски, които не минават през родителите и учителите. Когато дъщеря ми беше в първи клас, се върна от училище разплакана. На въпроса какво се е случило, отговори: „Обесиха Левски“. Да се разказват такива неща е неловко – звучат патетично нагласени.

Миналото лято, докато внукът ми първокласник проверяваше в гугъл кога е роден Левски, си мислех дали компютърът повече му дава или от повече го лишава. Когато бях на неговата възраст, бях виждала само портрет на Левски. В учебник, черно-бял. Една съученичка каза, че хазяинът им имал картина – цветна! – казвала се „Залавянето на Васил Левски“. Можеш ли да я донесеш в училище на 19 февруари, за да я видим всички – попита учителката. На другия ден Анка каза, че майка й помолила хазяина да даде за един ден картината, но той казал не. После размислил и рекъл: Децата могат да идват тук, ще сложа картината в антрето да я видят, но едно по едно, да не вземе да домъкне целия клас.

Решихме да ходим у Анка по ред на номерата. Бях трети номер в класа, две нощи заспивах и се събуждах с мисълта, че ще видя цветна картина с Левски. Събуждах се през нощта от вълнение. Сега мисля, че в тези две нощи съм извървяла моя път към представата ми за любовта към родината, преклонението към героите, дълга към паметта им и всички онези неща, за които е неловко да се говори.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

И ето, внучето ми е лишено от този път, мислех си миналото лято. То просто написва една дума в гугъл и за 0,27 секунди му излизат 18 900 000 резултата. Какъв път може да се извърви към Левски за 0,27 секунди, питах се.

Преди няколко дни, вече второкласник, внукът ми направи филм за Левски. Петминутен. Попитала ги госпожата кой какво ще направи за Левски и той казал филм. Заедно с баща си подбрали снимките, музиката, написали текста. После всичко това пристигна в компютъра на дядото, който го монтира. На сутринта филмчето беше вече в компютъра на внука ни, и с помощта на флашка стигна до класа. Така разбрах, че компютрите, сървърите, флашките са само инструмент. Те скъсяват пътя до Левски, но иначе той е същият – извървява се с вълнение.

Още от онази вестникарска информация: „ Учителката по литература възложила на учениците от класа да наизустят стихотворението за Апостола, тъй като само след дни предстояло да бъде отбелязана 142-годишнината от смъртта му. Ивайло знаел стихотворението, но когато бил вдигнат да бъде изпитан, той категорично отказал да го каже. На въпроса на учителката защо, младежът съвсем спокойно отговорил: „Няма да го кажа, защото ме е срам да рецитирам нещо толкова велико с оглед на факта в каква държава живеем. Ако Васил Левски беше жив днес, той сам щеше да се обеси”, троснато отговорил единадесетокласникът.

Вместо да смути учениците обаче, отговорът му ги разсмял, освен че го подкрепили в изказването му, започнали дори и гръмко да го аплодират.

Стъписаната от ужас учителка не могла да повярва на чутото. Тя се шокирала още повече, когато друг негов съученик без притеснение се провикнал „Госпожо, защо ни карате да учим такива неща? Васил Левски е голям българин, неговото дело е велико, но то е несъвместимо с живота, който живеем. Можем да рецитираме всичко за него, ако жертвата му си струваше”, допълнил той. Запознати ни разкриха още, че в този момент учителката, освен че написала двойки на двамата ученици, тя ги и помолила да напуснат часа, за да може той да бъде проведен спокойно. Временно изпълняващият длъжността шеф на Регионалния инспекторат по образованието (РИО) в Благоевград Васко Павлов коментира, че подобна реплика от ученик би могла да бъде казана поради много причини.“

„Разболя се ами, как няма да се разболее… И не само той, няколко деца от класа са болни. В най-големия студ ги завели на паметника на Левски, за да има публика, когато кметът поднася цветя. И какво, питам го, видяхте и разбрахте? Броили курешките по главата на паметника. Изобщо не се шегувам, те не се сетили да почистят паметника, обаче да изкомандват учителките да заведат децата за публика, се сетили“ – това пък е разказ на една майка от един средно голям град.

Спомних си и за едни други второкласници, които отбелязваха един подобен ден също през февруари на едно съвсем друго място. На 12 февруари е рожденият ден на Линкълн, на 21 на Вашингтон. 21 февруари е официален празник – Президентски ден. Учителката прочете на второкласниците разказ за Линкълн. Какво повече може да впечатли един малчуган от остроумието? За да поставят натясно Линкълн, попитали го: „Колко дълги трябва да бъдат краката на човек?“ Но той съвсем не се притеснил, отговорил: „Достатъчно дълги, за да стигат земята.“

Децата се смеят. Те може и да не запомнят кога е роден Линкълн и какво е направил за страната си, но в главиците им вече има един образ, за който си заслужава да се знае повече. В разказа има няколко непознати думи. Пишат ги на дъската, обясняват ги, правят изречения с тях.

„Хайде сега просто да си поприказваме. По какво искате да приличате на Линкълн? Защо искате да станете президенти? В Америка я няма първата неудобна, първата мъчителна минута. Децата веднага вдигат ръце – дали пак заради пестенето на време, или заради това, че да кажеш спокойно и свободно мнението си е право, което витае във въздуха? Отговорите заваляват:

„Искам да бъда президент, за да правя законите.“

„Да произнасям речи, които всички ще слушат.“

„Да знам как живеят хората.“

„Да чета много книги.“

„Да пътувам.“

Едно момченце, карикатурно рижо, очевидно няма никакъв интерес към регистрацията в президентската кампания. Клати крака на стола с такова безразличие, че сигурно ще се наложи много да му се помолят да поеме управлението на страната. Никълъс.

„А ти, Ник, защо искаш да бъдеш президент?“

„Аз не искам.“

„Защо?“

„За да не ме застрелят.“

„ Тогава какво искаш?“

„Искам да знам защо убиват президенти.“

Не знам дали този подход е по-добър. Но поне не е фалшив. И поне там за откровеност не гонят от час и не пишат двойка.


 

Източник: „Редута“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах