„Либерасион“ за филма на Командарев: Фреска, балет в автомобил

Като „балет в автомобил“ определя френският вестник „Либерасион“ филма на Стефан Командарен „Посоки“. Творбата бе част от конкурсната програма „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан, приключил в неделя вечерта. Нашият филм не бе отличен с приз на форума, но получи серия от критически отзиви в чуждата преса. Представяме ви един от тях.

Горещо такси
Жюлиен ЖЕСТЕР, Либерасион

„България е страна на оптимисти: всички депресирани и песимистите отдавна си заминаха“, чуваме в „Посоки“. Или са си теглили куршума като дребния бизнесмен и шофьор на такси, подбран за герой на филма – сутринта на един хубав ден, в който всичко изглежда ще бъде наред, както нарежда той обнадеждено преди да остави дъщеря си в училище. Сетне пътят му е пресечен от гимназистка, която проституира, и от банкер, който го рекетира. Във внезапното си отчаяние героят убива банкера. Всичко това става сякаш на един дъх и води до самоунищожение.

Свободна адаптация по „Тъга“ на Чехов, третият пълнометражен филм на Стефан Командарев се развива в нощна София по правилата на градски road movie и не оставя без внимание нито един недостатък на съвременното българско общество.

Движим се с различни таксита и виждаме престъпленията и корупцията, довели бедния шофьор да фаталната крайност. Него, естествено, го е страх и от мигрантите, които уж идват да си напълнят джобовете със социални помощи и да отнемат работата на честните българи. Преминават мъже и жени на различни възрасти, градът е осветен от поовехтели неонови светлини. Сблъскват се нещастни съдби. Лицата са уморени, историите се повтарят. Някои от героите са на ръба на самоубийството, като например професорът по философия. Други се канят да емигрират (като лекаря). Има и посткомунистически паразит, запазил арогантността си и притежаващ добри възможности на запад. „Посоки“ събира този разбъркан пъзел.

Филмът на Командарев успява да запази трогателна човечност, да придаде плът и кръв на всички персонажи. Фреската му е възпитателна. Разказът е над средното ниво за подобни фестивални филми. Камерата снима почти документално, оставяйки пред нас спомена за една нощ, прекарана в кабината на таксито. Това е балет в автомобил, но тук са показани безпътиците на българския социален пожар.

Предишният български филм в Кан, „Последната линейка на София“ (2012, Илиян Метев), също можеше да бъде видян в края на завършващия тогава фестивал и оставяше подобни впечатления. Може би тези филми щяха да останат незабелязани или да бъдат хладно приети, ако не бяха сомнамбулните, изгубилите посока герои от източния край на Европа.