Личната съвест под прицела на общественото алиби

Нашият, българският прочит на темата „доноси, доносници и доносничество“ е необикновено труден и тромав. От кого е затруднен и обременен ли? Ами преди всичко от нас самите, от собствения ни национален манталитет. Вместо, както направиха това всички останали източноевропейски държави от бившата Съветска империя, още в зората на демокрацията да тръгнем на една открита и честна конфронтация със злодействата, с бесовете и демоните на собственото си близко минало, ние предпочетохме по балкански да шикалкавим, да замитаме и загърбваме, вместо да преработваме. Психологически това бе обяснимо, а психологията е по-силна от морала. Това обстоятелство не игнорира обаче въпроса дали всичко, обяснимо психологически, е допустимо морално. Да тръгнем по дирите на този мъчителен въпрос.

Този каменист път ще ни отведе отново до нас самите. Няма как да заобиколим себе си, за да намерим утеха в обстоятелствата – този филм вече сме го гледали многократно, всеки подобен опит е морално прогнил и политически обречен. Казвал съм го и друг път: да преработващ, значи да се конфронтираш – не на последно място и със самия себе си, със собственото си морално и гражданско съзнание. Тази нелека конфронтация е цената на едно истинско и дълбинно (а не повърхностно и формално) осмисляне и преосмисляне на близкото ни минало. На практика всяка подобна конфронтация значи изживяване на болка, а на човешката природа е присъщо по-скоро заобикаляне на болката, отколкото нейното изживяване – дори когато тази болка е оздравителна. Ето защо кураж и мъдрост за една открита конфронтация притежават само най-зрелите, най-себеосъзнатите личности и народи. Ние явно не сме от тях.

А сега да пристъпим от психологията на изживяването към фактологията на обстоятелствата. На родна земя те съвсем не са еднозначни – нееднозначна ще бъде и направената оценка. Всеки доносник третира като крещяща несправедливост факта, че докато той е разкриван и разобличаван (доколкото е разкриван и разобличаван), винен и обвиняван и личностно, и обществено, неговият вербовчик, чиято морална и гражданска вина не е по-малка, остава, както между впрочем и водещият му офицер, неназован и безнаказан. Възмущението на доносника в случая е основателно – несъстоятелни са неговите опити да превърне тази мотивирана несправедливост в извинение за собствените си негодяйства. Да се оправдаваш със злодеянията на другите – учи Юго – е все едно да се миеш с кал. Но че законът, който изважда наяве доносника, а скрива неговите ведомствени подбудители и водещи офицери, е дискриминиращ, не ще и дума.

И други пропуски в закона спъват процеса на преработване на комунистическото ни минало. Ако като останалите сателити на СССР бяхме въвели своевременно лустрацията и бяхме препречили пътя на бивши партийни апаратчици, на доносници, вербовчици и палачи към върховете на държавната власт, днес националната ни съдба щеше да бъде различна – и Министерският ни съвет, и Народното ни събрание, и Президентството, и елитите на управляващи и неуправляващи политически партии и партийки, и институциите на всички йерархически равнища нямаше да бъдат пренаселени от вчерашни ченгета и мутри (едните са често и другите). Днес сме свидетели на една окаяна гражданска картина, в която демократичната ни държава се оглавява от хора, които ненавиждат демокрацията – биографични комунисти и агенти на най-мракобесническите тоталитарни служби или неокомунисти по дух и смисъл, които са техни чистокръвни наследници. А след като държавната ни власт е в ръцете на функционери със съмнителна демократичност, съмнителна става и представляваната от тях демокрация – едното предпоставя другото. Да се въвежда отсега нататък лустрация е вече късно – пък и никой не е хукнал да я въвежда. Дори бъдещето на Комисията по досиетата, която е комай единственото противодействие срещу тези порочни практики, е под въпрос.

Повтарям: цялата картина е противоречива до умопомрачение. Толкова противоречива, че не бива да съдим дори доказаните доносници с един общ аршин. Писал съм го, а сега ще го пренапиша: прощавам от сърце и душа на всички онези, които са подписали декларация за донасяне така, както Юлиус Фучик е писал репортажите си – с примка на шията. Познавам хора, които са поставили подписа си, след като са били пребивани по затвори, следствени килии и казарми. Познавам и други, които са подписали на портала на лагера Белене след излежаването на дългогодишни присъди и срещу обещание за амнистия. Един мой приятел, писател от висока класа, е подписал подобна декларация, само за да измоли така от властта правото да заведе детето си на лечение в чужбина и така да спаси живота му. Този му подпис не го прави по-малко почтен човек – само по-човечен човек го прави. Аз самият съм баща и ако трябва да спасявам живота на сина си, ще подпиша начаса и с двете ръце. А ако откажа да подпиша, ще се почувствам не герой, а изрод – детеубиец ще се почувствам.

По този си път бих отишъл и по-далеч. Склонен съм да простя дори и на всеки, който харизва подписа си, за да защити една докторантура в Кеймбридж или Оксфорд, да речем. Прощавам му и ако това е единственият начин да напусне страната и да емигрира, след което да покаже на палачите си среден пръст. Познавам и други, изтъргували подписа си срещу правото да учат на Запад, след което са хвърлили прах в очите на вербовчиците си с куп общи приказки за принципните преимущества на социалистическото пред капиталистическото общество. Не само познавам такива хора – имам дори приятели сред тях. А ми станаха приятели, защото според мен решаващият въпрос, чийто отговор прокарва демаркационната линия между чест и безчестие, гласи: дали и доколко си причинил чрез донесенията си конкретно зло? Ако никому с нищо не си навредил, значи си подвел и надхитрил палачите си – халал да ти е! Ако обаче чрез доносите си (анонимни или поименни) си вкарвал хора в затвора, ако по твоите доноси са арестували, пребивали, изселвали, прогонвали в изгнание, убивали или довеждали твои съчовеци до самоубийство, прошка не бива да има – всяка прошка става тогава предателство към човек и човечество, обезчовечаване, съучастие в престъпността става. Още по-недопустимо подобно опрощение е на фона на обстоятелството, че никой от доносниците и злодеите не си е посипал главата с пепел, никой не се е разкаял, не е поискал прошка от жертвите. Свидетели сме по-скоро на друго едно явление: палачи, доносници, вербовчици, които публично се гордеят със злодеянията си, провъзгласявайки ги като родолюбие, като служба на Отечеството, като защита на род и родина. Как да простиш на злодеи, които и днес се гордеят от парламентарната трибуна с вчерашните си злодейства? Тяхната наглост може да съперничи само с безочието и цинизма им. Аз считам дори, че трябва да им бъде подирена не само гражданска и морална, а и наказателна отговорност – доколкото всички те са и физически престъпници.

Заставяните чрез насилие да доносничат обаче са малцина – и то главно в мразовитите години на сталинизма. Колкото и голяма да бе потребността на режима от доносници, в този сектор предлагането винаги е надвишавало търсенето – и то многократно. Така доносничеството на родна земя се превърна в масова художествена самодейност – истински фолклор. Цялата ни нация бе симетрично разпределена на донасяни и донасящи. При което едните биваха най-често и другите. Не прощавам и никога не бих простил на онези милиони комсомолци, които се редяха на опашки пред кабинетите на Държавна сигурност, за да предлагат доносническите си услуги срещу дребни и едри битови облаги. Те не бяха изключение – правилото бяха. Подобно доброволчество е в моите очи престъпление – отново не само морално: зависи от конкретния случай. Което ще рече, че трябва да се съди и отсъжда персонално, а не глобално – глобалният подход рискува да размие границата между вина и изкупление. А тази граница е съдбовна.

Един съвсем пресен пример като по учебник: съдейки глобално, бихме обвинили Юлия Кръстева, която е знаково име не само в родната култура, за доносник и агент на демоничната Държавна сигурност. Съдейки обаче персонално, имаме всички основания да я оневиним. Ровейки се в публикуваните тези дни документи, на път от глобалното към персоналното, от, както биха казали философи като Кръстева, общото към частното на път установих колко важно е от морална гледна точка този път да бъде извървян докрай. Всеки, който намери силите и търпението (защото и търпение е необходимо за целта – от документите на ДС се леят потоци убийствена скука) да го извърви, ще установи колко несъвместимо е формалното сътрудничество с фактическото морално и политическо поведение на Юлия Кръстева. Ето защо и как в конкретика:

Нейде в началото на 70-те Юлия Кръстева вероятно е подписала декларация за сътрудничество (в запазените документи липсва такава), за да издейства така от българските власти разрешение възрастните ѝ родители да ѝ гостуват в Париж. Дотук аз не виждам нищо аморално. Само по себе си подписването на декларация при тези обстоятелства не е престъпление – зависи какво ще бъде съдържанието на доносите, които ДС очаква от теб. Бих нарекъл престъпник само онзи, който допусне доносите му да бъдат превърнати в средство за дискриминиране и преследване на негови съчовеци. При всички случаи престъпно, за сметка на това, е поведението на българските власти, които държат най-близките ти и скъпи хора като заложници зад държавните ни граници, за да те шантажират и изнудват.

А сега да потърсим отговор на съществения въпрос: какво е съобщавала Юлия Кръстева на водещите си офицери? Ами общо взето нищо и нищичко, което да обслужи демоничната Народна власт. Страница след страница донесенията на Кръстева преливат от пустото в празното. Страници, пълни с общи приказки за това как френската държава назначавала в културните си институции десни елементи; как във френските медии се вихрели прикрити ционисти, а във Френската комунистическа партия – прикрити троцкисти; как се разширявало френското влияние в арабския свят; как във френските интелектуални среди нараства влиянието на маоизма; и пр. и пр. алабализми.

Забележете: в целия този водопад от общи, безсъдържателни и безполезни приказки няма нито едно име на оклеветен от агент Сабина наш сънародник, никаква конкретна информация, на базата на която палачите от ДС да се саморазправят с някой български, френски или който и да е чужд гражданин! Безсъдържателността на представяната от Юлия Кръстева информация я прави безвредна – както за чужди, така и за свои. Става дума по-скоро за дезинформация. Неслучайно ДС класифицира всички предоставени от агент Сабина сведения като „малоценни”. Докладите на ДС по случая стигат до извода, че няма защо тези сведения да се набират по агентурен път – всички те могат да бъдат взети съвсем легално от френските медии. Разочаровани от вялото и безполезно сътрудничество на агент Сабина, ДС скоропостижно я изхвърля от контингента си, в който тя фактически никога не е била – играта ѝ с ДС продължава само от края на 70-та до началото на 73-та, след което водещият ѝ офицер закрива делото – явно защото е нямало вече кого да води. Показателен е фактът, че набраните от ДС сведения за Юлия Кръстева са количествено несравнимо повече от сведенията, които тя е предоставила на ДС.

Тук аз няма да тръгна да оценявам литературните и философски опити на Юлия Кръстева, няма да обозначавам нейното място в българската и във френската национални култури – за целта си има критици и анализатори. Само мимоходом ще отбележа, че според мен ѝ прави чест гражданската доблест, с която защитава потъпканата от Варшавския пакт Пражка пролет. Така, както присъединяването ѝ към маоизма и към варварската напаст на хунвейбините ѝ прави безчестие. Безчестие, което не е обезсилено от обстоятелството, че цяла плеяда блестящи френски интелектуалци подкрепиха това варварство.

Съществен е друг един въпрос: защо след рухването на комунизма в световен мащаб Юлия Кръстева не се себеразкри като агент Сабина, а изчака да я разкрият обстоятелствата? Това си знае само самата тя – аз ще се опитам да гадая. Хипотетичните причини са няколко: първо, от малодушие и страх да не бъде опетнена като оперативен агент, какъвто де факто никога не е била. Второ, от погнуса към едно отвратително минало, до чиито отвратителна копойщина тя все таки се е докоснала. Най-вероятна обаче е според мен третата възможна причина: просто е нямало какво да разкрива и себеразкрива – чистата лична съвест не се нуждае от обществено алиби.