Лилия Абаджиева: Зад маската на демокрацията се случват страшни неща

Режисьорката - за театъра и хората в него, за страха на актьора, който го лишава от актьорското, за културата на отричане в социалните мрежи

„Лъжата е нещо като социална болест. Обществото е бал с маски, където всеки крие истинската си същност“, казва Лилия Абаджиева. Снимка: Васил Абаджиев - Лилия Абаджиева: Зад маската на демокрацията се случват страшни неща

„Лъжата е нещо като социална болест. Обществото е бал с маски, където всеки крие истинската си същност“, казва Лилия Абаджиева. Снимка: Васил Абаджиев

Продължение от стр. 1

– Тази седмица българската култура загуби много светла личност, Татяна Лолова. Случи се нещо невероятно за нашето отричащо всеки и всичко общество – тя беше изпратена с добро, с усещане за огромна празнота. Защо не е възможно друго подобно съществуване на българската сцена и извън нея?

– Имала съм възможността да общувам с Татяна Лолова, за съжаление не съм работила с нея. Тя е принадлежна към поколение, което е с друго разбиране, с друга етика. В „Ревизор“ работих с големите комедийни актьори от Златната епоха на Сатиричния театър, аз се срещнах с тях като много млад режисьор, буквално в годината и сезона, след който завърших Академията. Работата с тези хора за мен беше голям урок по етика и по театър, въобще за начина, по който трябва във всяка една секунда да присъстваш в репетицията. Това, работата ти да е повече от живота, може да звучи просто като изречение, но го видях с очите си. В този спектакъл работих за първи път с Димитър Манчев, последната му роля всъщност беше отново работа с мен, във „В очакване на Годо“.  Веднъж ме извика Павел Васев в пет следобед, казвайки: „Госпожо Абаджиева, моля Ви, елате, Димитър Манчев е избягал от болницата и никой не може да го убеди да не играе“. Отидох в театъра, той беше с калцуни, нали се сещате, полиетиленови, предните фаланги на пръстите му ги нямаше заради диабет, имаше абокат в ръката си, беше блед, синьо-зелен, актьорите до него просто бяха в стрес – тези, които трябваше да играят с него. Казах му: „Манчев, к’во става бе, братче?“, а той: „Лили, мен така са ме учили. Аз – казва – не мога да си представя спектакъл да падне заради мене“. Играе до смърт.

Веднъж по време на „Ревизор“ ми се обади Рашко Младенов и каза: „Довечера представлението пада, Стояна е в болница“. Малко по-късно пак ми звънна: „Стояна се обади, иска ти да влезеш в нейната роля“. Тези хора, тях трябва да ги няма на тоя свят, за да няма представление.

Татяна Лолова излъчва радост и светлина, тя наистина е изключително надарена комедийна актриса, защото изкуството да разсмиваш е дар от боговете. Но мога да кажа, че тази светлина я носеха всички момчета и момичета, с които работих – и Константин Коцев, и Димитър Манчев, и Васил Попов, и Стоянка Мутафова, и Стефан Данаилов, и Георги Русев.

Ако погледнете и старите български филми, ще видите, че играта на актьорите е съвсем различна от тази, която сега властва като мода, не искам да правя някакви други аналогии, освен че лицата и всички са някак много по-одухотворени, от това, което на нас ни се иска и мечтаем да бъде.

– Дни преди новото затваряне на театъра направихте спектакъл в Сатирата, който има изключително витални моменти и то с актьор като Любомир Нейков, когото свързваме с първосигналния телевизионен хумор. Много актьори влизат в калъп, дори най-големите, и някои наричат това стил. Как се вади актьор от калъпа на „Комиците“, госпожо Абаджиева?

– Може би първо трябва да кажа, че пиесата ме привлече с това, че се занимава с темата за лъжата, която мога да кажа, че е нещо като социална болест и не е характерна само за нашето време. Обществото е бал с маски, където всеки крие истинската си същност и я разкрива в една комедийна оптика, мислейки, че се крие.

Питате ме как вадя един от актьорите от едно амплоа… Ами вижте, аз все пак съм режисьор, това е основната ми работа. От една страна, много пъти съм чувала от актьорите, че са малко режисьорите, които истински работят с актьорите. Ние работихме изключително съсредоточено, непрекъснато опитвахме, сменяхме, аз им предлагах различни задачи, през които те вървяха и с възторг, и със страст, и с почти детска радост. Винаги съм вярвала в това, което казва Томас Ман – театърът е детството в изкуството.

В този спектакъл не участва само Любомир Нейков, аз се радвам за срещата си с всички тези актьори. А иначе, това е вторият ми спектакъл с Любомир Нейков. Гледах го в един спектакъл, бях си тръгнала вече за вкъщи, когато си казах: „Не, няма как да не се върна“, и му казах, че виждам в него потенциал, той трябва да се посвети на работа, която да е съответна на това, което аз виждам в него. Аз съм изключително благодарна на съдбата, защото в негово лице срещнах… някаква нова врата. Той е рядко одухотворен човек, изключително посветен, за мен той носи духа на тези актьори, за които Ви говорих.

От Златната епоха на Сатирата?

– Да.

Работила съм с млади хора, но и с едни от най-големите ни актьори – Ицко Финци, Йосиф Сърчаджиев, Наум Шопов, Руси Чанев. Това са актьори от категория чудовища, динозаври, гладиатори. Те са несравними в проявлението на таланта си, но единственото, което ги свързва, е начинът, по който те покоряват и едновременно с това те карат да не правиш разлика между живота и театъра, живота и киното. Те надхвърлят представата за границите на превъплъщението в изкуството.

За мен природата на театралното е нещо, което е възможно да яви всичко, което е човекът, защото човек е загадка, може би най-голямата и най-великата загадка. Целият свят не представлява нищо в сравнение с човешката личност. Човекът с единственото му лице, с единствената му съдба, независимо дали преживява агония и не знае кой е, дали не знае откъде е дошъл и къде отива, още въобще от Древна Гърция човекът е желал за познае себе си и някак си е виждал в това разгадаване на битието философско познание. И през изследването на човешкото в човека в театъра, може да развием познание за човека, който познава себе си и от върховете, и от низините, и чрез божествената светлина, чрез божественото начало в себе си, чрез бездните си, чрез тези стихийно подсъзнателни подстъпи към демоничното му начало.

И така, може би исках да кажа цялото това, защото все пак днес е Денят на театъра и човек може да направи всичко това, защото е същество, което е във висша степен поляризирано, двойствено, противоречиво, защото хем е богоподобен, хем е звероподобен, хем има моменти, в които обитава небесата, хем има падения, в които се чувства несвободен и затворен до степен на робство. Способността за полет и падение, за велика любов и велика саможертва или велик егоизъм и жестокост може да бъде изявена чрез природата на театралното, чрез вглеждането в човека през театралното.

– Как си представяте прекрасния нов свят след вируса – по Хъксли и по Абаджиева?

– По никакъв начин… как си го представям? Ако човечеството може да бъде унифицирано – не по Хъксли, то трябва да е по Чехов. Човекът да бъде прекрасен, да е красив. Вярата на Чехов, че ще чуем ангели, цялото небе ще бъде в елмази, да се обърнем към юношеството, към мечтата, която сме имали, когато сме жадували да покорим света или да видим себе си в света, тоест в действащия живот. Да си пожелаем такова събуждане на сетивата, че да можем да оценяваме всичко, което имаме, защото в нашия живот има прекрасни неща.

– Предстоят избори след няколко дни, ако използвам думите на Георги Господинов, защо ни липсва памет за провалите?

– Ние сме поколение на погубените илюзии. Вярвахме, че ще се състои промяна, може би сме си я представяли по един начин; тя, промяната, се състоя, просто това каква сме я рисували във въображението си и каква е станала в действителност, разликите ни тревожат… Но какъв може да бъде „прекрасният свят“?

– На Лили Абаджиева.

– За мен светът е прекрасен във всеки един момент, в който срещам очите на другия. Имам невероятната съдба и привилегия да общувам с ужасно талантливи хора, ужасно съсредоточени, ужасно одухотворени хора – и тази поезия и светлина, която виждам в тях, ако всички бъдат като тях, мисля, че бихме живели в един наистина прекрасен свят.

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах