Липсата като присъствие в театъра на Диана Добрева

Един от аспектите, който ни характеризира като човешки същества, е несекващото желание да се доберем до това, което ни липсва. Почти винаги съществува някаква липса, от премахването на която зависи нашето щастие. Ако успеем да се справим с една подобна задача, не след дълго си поставяме ново задание и т.н.

В спектакъла на Диана Добрева „Йерма” липсата и нуждата от нейното разрешаване не са породени от някаква прищявка, напротив – носят фундаментален заряд. Режисьорът акцентира върху онази празнина, която всички имаме и в чието лоно трябва да положим семето на смисъла. На този смисъл, който ни прави пълноценни живеещи същества. Защото само от една осмислена същност може да произлезе друга. Но в какво се превръщаме, когато по една или друга причина не можем да заменим липсата с присъствие?!

Пиесата на Ф. Г. Лорка залага този проблем чрез фигурата на младата селянка Йерма, чието единствено желание е да роди дете. Това обаче не се случва не поради нейната неспособност, а поради нежеланието на съпруга й. През какво преминава и докъде стига човек, поел по пътя към себеутвърждаването, който уви се оказва невъзможен?! На този въпрос Лорка търси отговор в своята пиеса.

А светът на Йерма, в който Диана Добрева ни пренася, е изтъкан от образи и символи. Те се сливат заедно с поезията на Лорка, за да сътворят една съноподобнa мистика, в която всички се лутаме, когато се опитваме да подредим мозаечния си образ.

Цветовете, с които Нина Пашова работи при изграждането на сценографията и костюмите са бяло, черно и червено. Подобно на състоянията, през който преминава Йерма (Радина Кърджилова) – от надеждата и чистотата на желанието, през мрака и отчаянието от неговото неосъществяване, до разрушителната страст, предшестваща разрухата. В сцените, в които Йерма е в плен на дълбоки вътрешни борби и желания, на сцената се появяват две черни фигури – мъжка и женска. Тези сенки могат да бъдат многозначно разтълкувани – като мъжкото и женското начало, като тъмната страна у всеки един, като неосъзнатата, невидима същност, като тъгата и мъката по неутешимия копнеж.

Техният тайнствен дух обгръща представлението. В началната сцена Йерма бива призована, подмамена от тъмна женска фигура на авансцената, а в следващата други две Анубисови сенки люлеят огромна дървена люлка, която напомня детска, но се оказва ковчег с увит в червен плат труп. Тези начални сцени биха могли да обобщят целият спектакъл, дори подсказват финала. Но преди всичко задават образно-символния тон на представлението. По време на целия спектакъл се появяват метафорични фигури, които дават възможност за нееднозначно възприемане, и в това се крие красотата на спектакъла. Всеки зрител извлича от този сън есенция на собствените си видения.

Това, което ни подтиква да се замислим за собствените си липси, е борбата на Йерма. Изпълнението на Радина Кърджилова е пропито с трагедията на невъзможното осъществяване. Нейната Йерма е осъзнала призванието, което би я направило пълноценен човек, и е готова да му отдаде цялата си същност. Но непрестанният отказ, на който се натъква, започва да изцежда живота от нея. Да знаеш, че си създаден и способен да съзидаваш, а единственото, което можеш да правиш, е да гледаш собствената си разруха… Не знам за вас, но аз усещам буца в гърлото при тази ужасяваща възможност и не смятам, че съм единствената. И това усещане се дължи, разбира се, на собствената ни нагласа, но е повлияно до голяма степен от сценичното присъствието на Радина Кърджилова. Мъката на Йерма витае в салона на Театър „Българска армия“, уедрява се от злокобната музика (Петя Диманова), съпреживява се от женската общност в селото, но не получава отзвук у единствения, който може да я потуши – нейният съпруг (Веселин Анчев).

Разбира се, можем да погледнем философски и да кажем, че трябва да се съсредоточим не върху това, което нямаме, а върху това, което имаме. И това ще работи, що се отнася до дреболиите. Но онази голяма липса не може да бъде отречена или заглушена. Просто защото в стремежа към запълването й можем да