Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Гнезда за четене в пороя

Когато и дъждът не може да спре тълпите книгомани

Снимка: БГНЕС/Гергана Костадинова - Гнезда за четене в пороя

Снимка: БГНЕС/Гергана Костадинова

Няма нищо по-лошо от това грижливо планирано и организирано събитие да бъде унищожено от природните условия. А когато правиш Нощ на литературата и очакваш от хората за няколко часа вечер да обиколят поредица от гнезда за четене – обилният пороен дъжд над София със сигурност не ти помага. Затова и се оказвам изключително изненадан от наплива от хора и препълнените пунктове за четене.

Започвам обиколката си около 19,30. Лутам се по пресечките край „Дондуков“ в търсене на място, наречено „Склада“ (тук е моментът да отбележа, че след забързан работен ден нямам карта, не знам къде се намират повечето дестинации, а старият ми телефон изобщо не се държи като добър навигатор, показва ми само адрес на така наречения Склад). Забил поглед в тротоара, внезапно се оказвам сред групичка хора. Озъртам се и – чудо! – плакат на „Нощ на литературата“.

Хлътвам в заведението (Pasticceria Orsetti), то е препълнено, в момента не се чете, един сервитьор се щура и събира поръчки, за да изпревари началото на рецитала. Намирам си местенце в едно кьоше и се заглеждам към дъното на помещението. Аха! Оказвам се на отлично място за начало, попаднал съм точно на четенето на Умберто Еко от Ицхак Финци и Анна Мария Петрова-Гюзелева. В някакъв момент те започват – тя с мек мелодичен глас, той с плътната си дрезгавина. Еко си е Еко, нищо чудно, че зрителите се множат още и още.

Не ми се иска да излизам пак на дъжда, но се налага – грабвам пътьом една от програмите на събитието и се впускам отново в търсене. Вали все по-силно, почти не виждам къде ходя, но пък на листовката има карта, лесна работа. За няколко минути се озовавам до следващата си точка. Първоначално я изпускам, защото изобщо не разбирам, че е там. За щастие, мило русо момиче прибира заблудените души като мен – обяснява ми, че на този адрес има две гнезда, едно наляво и едно надясно, казва и какво се чете. После съзаклятнически ми намига:

„Обаче наляво е по-интересно“.

Няма как, тръгвам наляво. Катеря една дузина етажи стъпала и се оказвам – о, чудо (за втори път днес) – именно в „Склада“. Седалките пред сцената са изпълнени, но дружелюбна жена от мястото ми посочва къде мога да се настаня. Актьорът Пламен Великов свири на китара, а Георги Георгиев – Антика пее парче на Шинейд О’Конър. Акустиката е чудесна, всички в публиката гледаме/слушаме със затаен дъх (току се появяват и новодошли, които също замлъкват тутакси).

Песента привършва, започва поезията на македонеца Славе Гьоргьо Димоски – китарата не замлъква, четат Антика и Игор Дамянов. Стиховете се преплитат един в друг, с притеснение установявам, че изпадам в странно медитативно състояние. Когато рециталът приключва, искрено съжалявам, че няма да остана да го чуя пак при следващата сесия. Грабвам си раницата и си тръгвам с усмивка. На входа/изход благодаря на момичето. „Наистина беше интересно“, казвам ѝ.

И как е възможно да вали все по-силно и по-силно?

В следващото гнездо влизам вече мокър до кости. В Barista Coffee and more тъкмо Василия Дребова започва да чете откъс от „Куклата на Кокошка“ на португалеца Афонсу Круш. Интересно е – наистина добра литература, която увлича и забавлява въпреки (простете) твърде монотонната артикулация, с която е изливана. Малко трудно се различават различните участници в диалозите, но какво пък, понякога контекстът е по-важен. А и на останалите слушатели изглежда не им пречи. Хващам се, че се усмихвам; явно и на мен не ми пречи.

Четенето свършва, аз оглеждам картата. Май пътуването ми е към края си и ще се засиля изпод пороя към „Сохо“. Там събитията са две. На горния етаж препоръчват да не се влиза в залата преди началото на следващата сесия на четене – съответно се оформя и опашка. На долния етаж, под звуците на флейта, Иван Налбантов чете откъс от „Диктати“ на Левенте Кирай. Звучи така, че дори българският преводач на книгата, Мартин Христов, слуша в захлас. Още двайсетина минути, които си струват всяка секунда.

Накрая си тръгвам, нощта вече не е млада. И пороят не е стихнал, но не ме и впечатлява. Какво са няколко капки дъжд, когато преживяваме литература?


Всичко от Преслав Ганев

 

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах