Философия посрецтвом притимитива

В света отвъд огледалото (по Луис Карол) нещата често са огледални. Всеки ден всички ние преминаваме през Огледалото като Алиса. Страната на чудесата и Огледалният свят отдавна са реалност. Ние я наричаме виртуален свят. Живеем там, общуваме там, имаме социална среда, която няма аналог извън интернет. Ние сме Алиса.

А онова, както отдавна знаем от приказката, преобръща всичко с краката нагоре. Социалните мрежи като среда, в която всичко се случва повторно, раждат ежедневно феномени, които уж са ни познати, но при внимателно вглеждане става ясно, че нищо от правилните уж елементи не е на правилното си място. Фейсбук, например, ражда новия тип литература. Не говоря за статус-писачеството, което вече разпознаваме лесно и се промъква дори в книжни тела. Говоря за принципа на изграждане на литературен текст и герой, който е напълно и изцяло обърнат.

Когато класическият писател пише своята история, той – като малък бог на въображението – изгражда сюжет, фабула и герои, вписани в тях. Авторът е Творецът. Той е над героите си, рисува ги, прави ги плътни, оформя ги и ги променя, когато пожелае. Насища историята с тях. Фейсбук роди нов тип авторство. В новата парадигма Героят е Авторът. Героят съществува – виртуално цялостен – с всички свои характеристики, слял се изцяло с Автора зад себе си. Героят, измисленият образ, насища себе си с истории, а не влиза в тях.

Това е литературен моноспектакъл, литературен театър, в който маските са по-истински от актьорите. Малцина знаят кои са личностите зад Иванка Курвоазие и Леля Дочка. Интересът към тези фикционални фейсбук герои не е свързан с личността на създателите им, а идва именно от тяхното самостоятелно съществуване. Последователите им са наясно, че образите са фикция, но те продължават да поддържат доброволно избраната си „самозаблуда“, защото получават истинско и пълноценно литературно преживяване. Отношението към тези образи, а и към много други, които ги наподобяват, но не са толкова популярни, е извън социалната рамка. Това е отношение като към изкуство. При това много по-различно като усещане от познатото досега.

„Натюрморт“ от профила на Иванка Курвоазие

Споменах за Алиса. Представете си героинята на Луис Карол като фейсбук-образ. Ако тя съществуваше в социалните мрежи преди да бъдат създадени книгите за нея, историите за Алиса в Страната на чудесата и в Огледалния свят щяха да бъдат само малка част от образа. Алиса нямаше да съществува в тях, те щяха да съществуват в Алиса. Тъкмо това правят Героите във Фейсбук. Обръщат литературата, като смаляват смисъла на историята и сюжета за сметка на Образа. Продължението не идва от развитието на фабулата, а от допълнителното разгръщане на главното действащо лице.

И Иванка, и леля Дочка се появяват през 2011 г., когато Фейсбук изглежда по съвсем различен начин. Все още е „полупразен“, профили имат малко хора с по-високи изисквания към съдържанието на социалната мрежа. В момент, когато една ограничена публика търси нови изживявания, различни от познатото до момента, на „сцената“ излизат те – двете героини, всяка сама за себе си, измислени независимо една от друга (авторите им не са се познавали), запълващи ниша, която и до днес още не е артикулирана ясно.

Иванка се представя за жена малко след 50-те, в същата възраст е и леля Дочка. Интересното е, че досега феноменът се проявява основно в образи с подобни характеристики, дори образите-епигони с кратка слава са жени малко преди старостта. Курвоазие е фриволна и някак невинно вулгарна. Начинът, по който „говори“, е целенасочено неграмотен, не просто уличен и жаргонен, а подчертано неправилен. Оформянето на образа започва още оттук. И Иванка дотолкова завладя последователите си, че тази характерност на говора й плъзна неусетно, без ясна информация за източника си, в цялата социална мрежа. Всички днес употребяват като нещо естествено думи и изрази, измислени от Иванка – „посрецтвом“, „продалжаваме напрет“ и още куп такива.

Като характеристики Леля Дочка прилича на Иванка, а като визия – по-скоро на фолкпевицата Ивана.

Леля Дочка силно напомня, но и много се различава от Иванка. Акцентът при нея не е в сблъсъка между брилянтни философски прозрения в примитивна опаковка, както е при Иванка. Леля Дочка е простодушна, умилително простовата, акцентът е в пълната липса на предразсъдъци и омраза. Симпатична е точно защото е несъвършена, поради и въпреки това.

Леля Дочка често разказва за родното си Куртово Конаре.

Характеристиките на образите са маловажни от гледна точка на това, което тези две фикции въплъщават. Всъщност, те са такива, каквито изглеждат, благодарение на няколко много съществени фактора. На първо място, вътрешният повик на писателите зад тях. На второ място, което в един момент става особено съществено, е участието на читателите. Всяка реакция на хората, които следват и четат Иванка Курвоазие и леля Дочка, прибавя нов щрих към образа. Практически това е невъзможно извън средата, в която те съществуват – извън социалната мрежа. Това е още едно излизане от парадигмата. Писането вече не е занимание самотно, този нов тип литература не може да съществува без читателят да участва активно в процеса на създаване. Това оформя и специфичния профил на последователите – това са активни хора, свикнали да възприемат литература, да си доставят изживявания чрез четене и съпреживяване на текст. Те са активни не само като социални фигури, но и като съ-здатели. Те са второстепенните герои, но и второстепенни автори.

Фейсбук-героите са безначални и безкрайни. Дори само заради техническите особености на виртуалната мрежа. Ако днес за пръв път влезете в страницата на Иванка Курвоазие, ще видите не началото на легендата за нея, а моментното й състояние. Ще опознаете една фикция така, както се опознава човек – от момента на срещата, с трупане на моментни впечатления. Тук липсва удобството на класическата литература – да даде щрихи от миналото на героите. Миналото на фейсбук-фикцията отново се случва днес, променя се динамично, в зависимост от изискването на момента.

Друга изключителна особеност и съществена разлика между класическите писатели, сътворяващи произведенията си в продължителен период от време, и фейсбук-писачите, които са свързани с експресивността на момента, е възможността образът да се включи в събитията веднага. Да комуникира с действителни образи и случки, практически да влезе в реалността чрез реакцията си към нея. Нещо, което класическата литература винаги прави само от дистанцията на времето.

Независимо какви са хората зад тези образи (реалните автори), те не могат да се изявят лично. Обречени са да пишат само и единствено през своето второ лице – фикционалното. Няма как човекът зад Леля Дочка, например, да разкаже през нейния образ нещо различно, нещо свое. Всеки „нормален“ писател може да го направи в класическата литературна постройка. Героят във Фейсбук говори само през устата на маската си. Само и единствено с гласа на образа.

Литературните герои от Фейсбук все още правят първи плахи стъпки, появиха се Кака Мара, Септемврин Госпожинов… Бъдещето ще покаже дали ще се превърнат в течение, дали ще изменят и допълнят литературната парадигма или ще отшумят така, както редица други ексцентрични проблясъци, изгаснали преди да се разгорят истински.