Литературна дроб сърма

Прочетох „Владетелите“ на Калин Терзийски. Mea culpa. Mea maxima culpa. Не си мислете, че беше лесно. Тази книга трябва да върви с каса кисело мляко. Вътре би трябвало да се разказват историите на българските владетели, особено непознатата, неизвестната материя, това, което остава между редовете на хрониките и историографията, която в конкретния случай (това е манифестирано с източник Уикипедия и Интернет).

Ако се вярва на Калин Терзийски, някои от най-интересните събития в българската история се дължат на запека на един цар и разстройството на противника му (и диарията на армията му), които са пиели от извора, в който неспособните шамани са изливали билковите отвари, с които са се опитвали да преодолеят стомашния ступор на нашия човек.

Или някои кървави събития са се дължали на излишъка на мъжки хормони в един царски брат и скопяването на другия. Да не говорим за сексуалните фрустрации на почти всеки хан или цар, който се терзае от белите и дебели славянки и техните меса.

Ох, всъщност не ми се ще да ви обременявам и вас. Стига ми моят посттравматичен синдром. Затова ще карам по кратката процедура.

Това е досадна, в известен смисъл претенциозна и не особено смислена книга. Най-интересната част от нея са последните няколко реда в италик след всяка история, където се цитират хроники или източници, които са дали храната за размисъл на автора. Т.е. оригиналните исторически текстове.

В книгата има покъртителни клишета, които е срамно да четеш, камо ли да си ги мислил и писал с творческа цел. Да ви почерпя с цитат?

„България (по времето на първия Симеон) беше на ръба на пълната разруха. А Симеон беше умен и осъзнат човек (и осъзнаваше това, което беше още по-странно) и съвсем ясно разбираше, че тази разруха е плод на неговите амбиции. И на тъмните страсти, които…“.

Да не пропусна. От тези интермедии излиза, че Симеон е станал победоносен владетел, защото е бил жертва на сексуален тормоз (скочил му е) от млад тлъст византийски дебелак в банята с похотна цел.

Има и мъчителен подход. В главите на хановете или описаните велможи се появяват видения от бъдещето, прескачат писанията на Кант, бъдещи френски крале, гилотини и дори парижката революция. Май. Моля за извинение, ако бъркам, но тази литературна дроб сърма ми беше толкова безвкусна, че не я следях съсредоточено.

Това е една изключително нелепа книга, съшита с бели конци от автор, който е притиснат от зор да бълва, произвежда и се доказва като професионален писател.

Смятах, че знам за само още един такъв случай в модерната българска литература, от женски пол, но се оказаха двамина. Като се замислих, те биха били match made in heaven, по много критерии и ниво на таланта.

Едва в последния етюд, т.е. епилог има известен проблясък на автентичност и може би надежда за „рудиментарен“ автор, както и обяснението на цялата концепция: за разлика от дребната човешка мисъл, интуитивните прозрения и свободните асоциации са съкровищницата на разума на XXI век. Логичната мисъл е локва, подсъзнанието – Марианската падина. Според К.Т.

Но 300-те страници мъка не си струват за да стигнеш до това абсурдно твърдение, камо ли да го повярваш.

А що се отнася до Нойзи Цветков, шумно обявен – още на корицата на книгата редактор, нищо не ме учудва. Още една отметната халтура от човек, който очевидно се подиграва с таланта си. И в този случай тутакси се сетих за още един такъв герой на съвременния небосклон, който пропилява божия си дар.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.