Литературната глутница се движи заедно

Поради свои заетости гледах от тъч линията литературната война. Не се чувствам достатъчно информирана (а и мотивирана) да се включвам в което ѝ да е от крилата, които се оформиха.

Само с тъга получих индиректно потвърждение, че БГ писателите не живеят от писателските си доходи (естествено, при тези тиражи между 500 и 5000), смлени от лавината неселектирана плява и дреб. Те, очевидно, не обичат да живеят и от „дневна“ работа, както го правят 99% от борещите им се събратя по света, която може да е съвсем почтена, макар и досадна: от журналистика и редактиране през учителстване, рекламистика, „служби“ различни, университетски и други занимания.

Та, поне на неизкушения като мен, ми се стори, че текущата борба е за другите, съпровождащи писателството, доходи и възможности. Защото официалното признание – освен погалване по възпаленото его, носи награди (с парично измерение), пътувания и командировки, „резиденции“, т.е. пребивавания при определни условия, стипендия в различни държави, творчески домове и пр. Колкото и да е тъжно и неудобно, очевидно тези „странични“ и съпровождащи чистата литература стимули май са основният източник за преживяване на съвременния български писател. Този, който се възприема кармично за такъв.

Знам, че е неприлично някак си текущият конфликт да се опростява толкова. Чак дотам. Поради което искам да сведа един друг важен ракурс, който всичките пренебрегват в лапавицата.

БГ литературата беше невидима навън допреди няколко години. Между тежко подплатените с печалба западните издатели (на Максуел и Ко) за книги на комунистически величия и фаворити и сегашното поколение зееше черна дупка. 20 и плюс години, през които навън излизаха един Илия Троянов, Виктор Пасков и класическите Валери Петров, Антон Дончев и пр.

От десетина години обаче сякаш има вълна от интерес – и съответно преводи на съвременни български автори, която по скромните ми наблюдения отприщиха Алек Попов (с „Мисия Лондон“) и Георги Господинов в различните си измерения. Преводите надали водят до някакви особено драматични финансови резултати за авторите – по мои сведения повечето са „проектни“, т.е. по различни културни и академични издателски програми. За голяма печалба не знам, но със сигурност носят още по-голям престиж, отварят други врати точно в тези коридори, в чието преддверие сега се бият сенаторите на езика.

Опитвам се от известно време да събера по-изчерпателна информация, но поне от Балканите имам наблюдения и мога лично да свидетелствам: в момента има вълна от интерес и превеждане на БГ автори. Някак си първите няколко успяха да издърпат напред и другите.

В Хърватия дойде първо Алек Попов. После Господинов. Сега наведнъж Ксения Банович преведе две книги на Вера Мутафчиева, излязоха и Владимир Зарев, Захари Карабашлиев. Появи се своеобразно доверие: и в издателите, а и в културните институции, които дават парите за проектите, фестивалите и гостуванията. Има една позитивна аура, че съвременната българска проза е ставаща. Случват се разни неща. Валидни и автентични, но разбираеми и интересни.

Погледнете съвременната турска литература и си направете паралелите. Освен Ришат Нури и „Чучулигата“, както и Назъм Хикмет, колко и какво се знаеше за нея по света?

А в момента, по много и разни причини, вероятно свързани с икономическия бум в Турция, с растящата диаспора на турскоговорещо население, турската литература просто преля извън собствените си географски и езикови граници. И там лавина от книги, над 30 000 годишно. Стотици прескачат границите ѝ. Обаче кои бяха флагманите?

Нобелистът Орхан Памук. Космополитната Елиф Шафак. Не зная всичките сегашни звезди, които се качиха на колесницата им, но в собствената си библиотека имам 7-8 книги от 4 турски автори.

Та така става и с нашите лордове на словото. Макар да се бият и да си пускат кръв на собствена територия, всъщност те донякъде са заедно в една каручка. Която ги извежда извън територията. Първият, вторият дърпат останалите, поколението, групата, глутницата. Искат или не…

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите ѝ с изричното уточнение, че те отразяват личните ѝ позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията ѝ.

Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“