Лиза Шопова: Всичко е любов в картините на Кольо Карамфилов

– Кольо Карамфилов имаше специално отношение и към музиката…

– Често ни се случваше вместо да си легнем, да си пуснем някое парче, което да ни зареди така, че да стоим до сутринта, да танцуваме. Той много обичаше и да пее. На неговия си много специален английски.

Живот в комфортна тишина

– Синът Ви Асен казва, че Вие сте го подготвяли за НАТФИЗ – при толкова много мъже актьори във фамилията, жена го е оформила в началото като актьор!

– Въобще не съм го оформяла (смях). Просто се опитах последната седмица преди изпитите да вкарам нещата в ред, да звучат по-театрално. Той нямаше натрупан опит отнякъде, само в киното – и то като по-малък. Плюс това отношенията „майка-син“ не са лесни – да го събудиш, да стане…, като го подканиш: „Кажи го още един път“, той не иска. Труден процес беше, но беше само една седмица, не съм го тормозила дълго.

– Не се поддава лесно на Вашата режисура?

– Не че не се поддава, а още не ме търси. Щом не ме търси, аз не му предлагам. Асен сега завърши трети курс, според мен още се търси. Липсва му някаква сериозно предизвикателство, да го провокира, да провери сам за себе си доколко това е нещото, което трябва да прави.

– Като роля, като текст?

– Нямам представа. Той може да прави много неща, което до голяма степен е проблем. Може да пише. Интелигентен е, ерудиран. Може да увлича хората, да бъде и актьор. Би могъл да стане режисьор някой ден. Точно защото му се отдават повече работи, според мен той все още не е решил кое е неговото. В края на краищата е на 21 години…

– Той е в класа на Стефан Данаилов, това как му влияе?

– Към него изпитва огромен респект… Но от моя син да научиш нещо, е много трудно. Не споделя много, освен ако той не си реши. Отдавна съм се отказала да задавам въпроси. Живеем си в комфортна тишина. Мисля, че много харесва Стефан Данаилов. Сигурна съм.

Дух и аватар

Наум беше човек, който нямаше нужда от много хора около себе си, освен ако не е свързано с работа. Предпочита да си е сам в джаза. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– Кои черти сте наследили от Наум Шопов?

– Като характер много приличам на татко, но той е неповторяем. Не съм толкова необятен талант – такава вселена, каквато беше Наум. Той ми беше другата половина. Страшно много се обичахме. За мен той беше и си остава един изключителен талант, но и мъж, джентълмен. Човек, който се отнасяше със собствената си дъщеря като към истинска жена. Целуваше ми ръка, носеше ми рози винаги, когато идваше вкъщи.

Последната година прекарах доста време с него, защото се грижих за него. Гледахме заедно филми, говорехме за кино – скандинавско, английско… Последният път, когато излязохме с него, бяхме на „Аватар“. Той седна и три часа не мръдна. Беше изключително впечатлен от този филм. После си мислих за този момент… Мислех си защо той толкова много хареса „Аватар“. И си дадох сметка, че освен визията той хареса и идеята – че имаш едно тяло, което реално не можеш да ползваш, а ти се дава възможност да вложиш духа си в друго тяло – мисля, че на него това страшно много му хареса.

Комерсиалното не трябва да се определя винаги като долнопробно. Напротив – за да стигнеш до повече хора, ти трябва по някакъв начин да направиш идеята си достъпна за всички.

– В тези последни мигове с баща Ви научихте ли повече за него?

– Просто си дадох сметка колко е самотен. Това е нещо, което и аз нося у себе си. Самоизолация, доброволна. Не е хубаво да си самотен. Трябва да умееш да кажеш на някого, че имаш нужда от него, че ти липсва – разсъждавам от моя гледна точка. Това искам да променя в себе си. При него не мисля, че имаше желание това да бъде променено, той просто беше такъв. Човек, който нямаше нужда от много хора около себе си, освен ако не е свързано с работа. Предпочита да си е сам в джаза. Слушаше Луис Армстронг, Дюк Елингтън, класически джаз.

– През годините обсъждали ли сте ролите си вкъщи?

– Не сме били такова семейство, което да сяда и води творчески разговори.

Във „Вишнева градина“ гледах Наум за последно на сцената. До ден-днешен като се сетя за онзи момент, когато забравят героя му в къщата, ме хваща за гърлото.

Игра на тронове в театъра

– Има ли „игра на тронове“ в театъра?

– Има. Играят едни хора с позиции… Лошото е, че се сменят троновете, а не се сменят играчите.

– Провали ли се реформата в театъра?

– Да, провали се. Когато театрите са принудени да играят само на пълни салони, те са подчинени на масовия вкус, което само по себе си обезличава изкуството. То е нещо, което трябва да е по-високо от масата.

– Казват, че реформата обрича актьорите на по-ниски пенсии…

– По всяка вероятност е така. Но не е моя работа, а и все още не съм на етап да мисля за пенсия. От личен опит знам, че ако си гладен, не си по-добър в това, което правиш. Особено когато става дума за изкуство. Трябва да има финансов комфорт, но и предизвикателства. Артистите в театъра трябва да бъдат поставяни от време на време в ситуация на състезание помежду си. Кастинги, проекти… Да бъдат извадени от комфортната зона. Защото тогава този, който работи като актьор, а не обича тази професия, ще намери на друго място своята прехрана.