България след промените – скотство и мизерия

Наркоманизирана медицинска сестра, въвлечена в измама с фалшиви самоличности, неочаквано усеща пристъп на човечност в този отчаян филм, валящ се в деградацията

Режсьорката Ралица Петрова получи голямата награда „Златен леопард“ от кинофестивала в Локарно за филма „Безбог“. - България след промените – скотство и мизерия

Режсьорката Ралица Петрова получи голямата награда „Златен леопард“ от кинофестивала в Локарно за филма „Безбог“.

Светът – или поне българският свят – се дави в депресия, корупция и мизантропия. Любовта не съществува, макар че от време на време хората я търсят. Това е посланието на дебютния филм „Безбог“ на режисьорката Ралица Петрова, филм, който си поставя за цел да навре в лицето на зрителя цялата безрадостност в живота на посткомунистическа страна, където нищо не се променило.

Лентата е похвално консистентна в мрачната си визия за наркоманизираната медицинска сестра, крадяща лични карти от безпомощни старци, за да ги продава на черния пазар. Но филмът се стреми да ни убеди, че всяка, буквално всяка форма на деградация трябва да бъде извадена на светло и, за съжаление, с това показва тревожна интелектуална незрялост. Журито в Локарно смята другояче и „Златният леопард“ ще позволи на „Безбог“ доста гледания по фестивали.

bezbog

„Безбог“ недвусмислено твърди, че нищо не се е променило почти тридесет години след падането на диктатора Тодор Живков, българската социална тъкан остава разкъсана.

Според статията в Уикипедия, посветена на мястото на действието, „Враца е живописен град“ – описание, което изглежда неуместно след гледането на „Безбог“, защото филмът създава почти зловещо впечатление за мястото, фокусирайки се върху изоставени, обрасли с растителност градски пространства и рухващи блокове от 70-те години. Гана (Ирена Иванова, която получи наградата за най-добра актриса в Локарно), е лишена от изражение сестра, грижеща се за възрастни хора по домовете им. Между почистването на рани от залежаване и прането на мръсни чаршафи тя краде лични карти, които продава на корумпирания полицай Павел (Александър Трифонов), той пък ги продава на измамници, създаващи компании с фиктивни собственици.

У Гана няма вътрешна светлина: тя живее в асексуална връзка с механика и съконспиратор Алеко (Венцислав Константинов). Всичко, което двамата притежават, е общата наркотична зависимост и измамата с личните карти. Когато киселата Тереза (Мария Лазарова) заплашва да ги издаде, Алеко решава да сплаши старицата, но вместо това я убива. Гана може би е разтърсена (трудно е да се каже, защото безизразното й лице не издава никакви емоции), но едва когато захваща разговор с пенсионирания хоров диригент Йоан (Иван Налбантов) и чува хорът му да изпълнява религиозни песнопения, тя осъзнава, че красотата може и да предложи изход от мизерията.

Петрова не пропуска възможност да подчертае отвратителните условия в града. Стените са покрити с плесен (филмът има похвала за „сценично изкуствено състаряване“) и близките кадри на възрастни жители, страдащи от Алцхаймер, подчертават гнусотата. Отворената врата на апартамент показва мъж, получаващ орален секс, точно когато вътре влиза и малко момиче. Корумпиран съдия (Димитър Петков) се включва в отблъскваща оргия. Гана и Павел се опитват неуспешно да правят садо-мазохистичен секс. Концепцията за по-добри дни не съществува: нито в далечното минало, за което стара жена щастливо си спомня как нацистите влезли в града, нито комунистическата епоха, когато това общество е било разрушено от страх и корупция.

„Безбог“ недвусмислено твърди, че нищо не се е променило почти тридесет години след падането на диктатора Тодор Живков, българската социална тъкан остава разкъсана. Някои зрители може и да се възхитят как Петрова никога не си позволява оптимизъм, но тази липса на нюансираност работи против възможността за правенето на дълбок извод, а почти кататоничното поведение на Гана през целия филм лишава публиката от какъвто и да е емоционален катарзис. Посланието обаче е съвсем валидно, въпреки че в Източна Европа е неуморно повтаряно вече десетилетия; само че валянето в невъзможна за разчистване мръсотия при такъв безизразен главен герой изглежда просто насилено и е неефективен начин да се привлече внимание към едно съсипано общество.

Необичайно е, че режисьорката е избрала да снима отчасти на 35-милиметрова лента (материалът е дигитализиран в края на снимачния процес), тъй като цветовата корекция е превърнала всичко в неотличимо сиво – а това приляга на внушението за скотство и мизерия. Работата на камерата е подобаващо детайлна и наблюдава героите отблизо.

Colibri april 2017
Bookshop 728×90