– Имаш ли любим негов виц?
– Момент да попитам (б. а. – минават няколко минути). Предупреждавам, че вицът е от осемгодишен, родителите на осемгодишни знаят какво е това. Смейте се на всеки три секунди, за да не изпуснете поантата.
Една жена имала трима приятели. Един фермер, един обущар и един слепец. Влязла под душа, но се звъннало на вратата. Тя се покрила с кърпата и отворила. Бил фермерът. Казал: „Минавам да се похваля – днес продадох много зърно”. Жената се върнала в банята, но се звъннало пак. Тя се покрила с кърпата, отворила и на вратата бил обущарят. „Минавам да ти се похваля, че днес поправих много обувки”, казал той. Жената пак се върнала в банята. Звъннало се и тя помислила: „Сега може да е само моят невиждащ приятел”. Затова излязла без кърпа. Наистина на вратата бил невиждащият, който казал: „Минавам да ти се похваля: прогледнах!”
Има и по-кратък: две нули вървели през пустинята и срещнали една осмица. Едната нула казала на другата: „Този пък в тая жега как се е пристегнал с колана“.
– (След доста смях.) Връщам се към Лола Монтескьо. Тя натрупа популярност, обвита в мистерия. Липсва ли ти тази анонимност?
– Анонимността има големи предимства, когато пишеш за лични или женски, майчински, ежедневни проблеми. Но е пречка, когато темите са политически. Добре е да се знае кой точно си позволява да се надсмива на разни политици. Иначе се губи силата на сарказма. Така че и ми липсва, и не. Аз по-рядко пиша вече на женски теми – хората масово си мислят, че говоря за себе си, а то не е така.
– В тази връзка – в „Секс, мусака и революции“ са предимно по-ранни фейлетони на Лола – а с времето се вижда, че тя засяга все по-сериозни и по-сериозни теми. Как се случи тази промяна?
– Първите фейлетони са писани за ограничен кръг приятели в един сайт, в който участвам – chuime.bg. После ги харесаха и започнах да пиша във вестника, а сега излизат и в книга. Направиха кариера и сменят аудиторията, просто съобразявам писането си с хората, които ме четат. Едно е да е приятелката, с която се забавляваме и друго – публиката на вестник като „24 часа“.
– Четат те много и във „Фейсбук“, личният ти профил там е като антична арена – ежедневно се вихрят кървави спорове за Гърция, бежанците, красивата учителка от 119-о, сътресенията в българските медии. Не те ли уморяват доста агресивните понякога атаки заради некомформисткото ти мнение?
– Уморяват ме. Но се научих да чета избирателно – само хора, които имат теза и могат да я докажат. Не е нужно винаги аз да съм правата. Но е нужно да ме убедят, че не съм.
– Колко често това убеждаване се случва в дискусии в социалната мрежа?
– Рядко, но се случва. Проблемът не е в мен, а в отсрещната страна. Всяка теза, подкрепена с аргументи или нови източници на информация за мен е обогатяване. Но проблемът на „Фейсбук“ е, че създава у мнозина илюзията, че са равни във всичко, а хората не са равни. Не и по акъл и образование и способността да ги използваш.

Проблемът на „Фейсбук“ е, че създава у мнозина илюзията, че са равни във всичко. А хората не са равни – не и по акъл и образование, смята Капка Тодорова.
Аз пиша само по теми, които са част от професията ми. Не пиша например за съдебната реформа, защото макар и журналист, това не ми е ресор. Не се наемам да разбирам. Не съм и зъболекар, гинеколог, учителка по английски или продавачка на реклами. Затова и не пиша по такива теми.
– Този проблем осмиваш във „Фейсбук революции“ – къде е границата между самозабравата и истинската революция в социалната мрежа?
– Караш ме да се замисля. „Фейсбук“ отразява идеално един феномен на българското общество – на пръв поглед всички са много активни, много заинтересовани, информирани и с мнение. Но на втори поглед – до голяма степен просто само си чешем езиците. Изпускаме парата. Едно време Иво Сиромахов го беше казал много хубаво: българите в масата си са тв зрители. Те обичат някой да се бори, а те да му аплодират. Или да дават акъл. Но на тепиха са единици. Сега пак ще ме нарекат антибългарка, но тази пасивност е факт и на нея се дължи лошият ни живот.
– Къде според теб се корени произходът на тази пасивност?
– Имам една теория. Българинът не е видял лошо. Знам, че живеем от мита за това, че сме жертви. Но не сме. Дори и по време на Османската империя – поне в първите векове на властването на султаните над нашите земи, българите са живеели по-добре от европейците. Имали са право на собствена земя и са плащали десятък – като днес. 10% флеттакс (бел. ред. – плосък данък). Не е имало глад като в Ирландия, нито пък чумата е унищожила половината население. Не казвам, че се е живеело лесно, а че на други места се е живеело по-тррудно. Или да вземем Втората световна война – други народи дават милиони жертви, ние някак си все минаваме метър. Което е нашият късмет, ама вместо да черпим гордост и познания от това, ние плачем над несъществуващи жертвоприношения.
– Този възглед може ли да бъде заличен – със смяна на поколения, радикална образователна реформа, нещо друго?
– Не знам точната рецепта, но образованието със сигурност е важно стъпало към това. Дори и това, което посочих за Османската империя. Нужно е просто да се сравни, да се гледа как е навън, а не само в пъпа. В този смисъл емиграцията е едно голямо добро.
– Заради подобни коментари много често онлайн те нападат представители на kleta majka balgaria. Свиква ли се непрекъснато да те обиждат IP-та без имена и лица?
– О, това е даже много смешно – когато анонимни хора ме наричат „фригидна ционистка лесбийка“ и пишат трактати на тема хазарските ми уши, доказателство за нисшата ми раса… Спира да е смешно, едва когато подобни неща притесняват близките ми. В Германия журналисти от няколко медии наскоро бяха организиарли едно турне, по време на което четяха обидите под статиите им. В повечето случаи това са журналисти с мигрантски произход. А миналата седмица една депутатка от Зелените пусна такъв клип във „Фейсбук“ – прочете най-лошите обиди по совй адрес, отправяни ѝ заради позицията по бежанската криза. Завърши с думите: „Няма да ме уплашите!“ Та ще я копирам и ще кажа и аз: „Не ме стряскате хич“!
– Ти си сред най-сериозните български журналисти от години – в момента кореспондент на „24 часа“ в Германия, пишеш в анализаторското списание „Либерал“, сътрудник си и на БНР и bTV. Как изглежда медийната обстановка у нас, погледната отвън?
– Това е много сложна тема. Сега е много модерно да се казва: „Те, журналята“. Щом казваш, че съм от най-сериозните, значи от тази позиция ще заявя, че работя предимно със също толкова сериозни и опитни колеги. Е, има и някои, които не са винаги на висота, но това е във всяка професия.
Ако не минава и ден, без да ни отворите...
Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение