Лоша феминистка ли съм?

Изглежда, че съм „лоша“ феминистка. Мога да добавя това към другите неща, в които са ме обвинявали – например, че съм се изкатерила до славата по пирамида от отсечените глави на мъже (левичарско списание), че съм господарка, решена да покори мъжете (дясно списание, включващо илюстрация с мен в кожени ботуши и с камшик), както и че съм зла личност, която с магическите си сили на Бяла вещица може да унищожи всеки, който я критикува на светска вечеря в Торонто. Толкова съм страшна! А сега, както изглежда, водя и Война срещу Жените, както може и да се очаква от мизогинната, насърчаваща изнасилвачи Лоша феминистка, която съм.

Как би изглеждала Добрата феминистка в очите на моите обвинители?

Фундаменталната ми позиция е, че жените са човешки същества с пълния обхват на поведения от святост до диаболизъм. Това включва и криминално поведение. Не са ангели, неспособни на зло. Ако бяха, нямаше да ни трябва законодателство.

Не вярвам и че жените са деца, неспособни на индивидуално действие или на морални решения. Ако бяха, щяхме да се намираме обратно в деветнайсети век и жените нямаше да имат правото на собственост, кредитни карти, достъп до висше образование, контрол над собственото си рамножаване или глас по време на избори. В Северна Америка има влиятелни групи, които поддържат тази теза, но те обикновено не минават за феминистки.

Нещо повече, вярвам, че за да има граждански и човешки права за жените, трябва да има граждански и човешки права. Точка. Включително фунтадаменталното право на достъп до правосъдие. По същия начин – за да могат жените да упражняват правото си на глас, трябва да съществува гласуване. Дали Добрите феминисти смятат, че само жените трябва да притежават тези права? Със сигурност не. Това би било същото като да обърнем монетата със старото състояние на нещата, при което само мъжете са имали тези права.

Така че нека да предположим, че с моите обвинители, Добрите феминисти и Лошата феминистка (това съм аз), можем да се съгласим по горните въпроси. Къде се различаваме тогава? И защо се озовах в толкова бурни отношения с Добрите феминисти?

През ноември 2016 г. подписах едно отворено писмо – а аз съм подписвала много принципни петиции – озаглавено „Отговорността на УБК“, което призовава да се търси отговорност от университета в Британска Колумбия за непочтено отношение към бившия служител Стивън Галауей, експрезидент на департамента по творческо писане, както и за непочтено отношение към останалите ищци по случая. По-конкретно, преди няколко години университетът излезе с публична позиция пред националните медии преди да е имало следствие и дори преди обвинените да са запознати с детайлите по обвинението срещу себе си. Преди Галауей да знае за какво става дума, той бе принуден да подпише споразумение за поверителност. Публиката – включително и аз – остана с впечатлението, че този човек е агресивен сериен изнасилвач и че всеки е свободен да го атакува публично, защото в резултат от споразумението за поверителност той не можеше да каже нищо в своя защита. Последва залп от обвинения.

Но тогава, след провеждането на съдебно следствие, продължило с месеци, след изслушването на многобройни свидетели, съдията заяви, че не е имало сексуално насилие. Това бе оповестено от г-н Галауей чрез адвоката му. Този човек въпреки това бе уволнен. Всички бяха изненадани, аз също. Неговият факултет обжалва и обжалването още се разглежда, а докато то не мине, публиката все още няма достъп до решението на съдията, нито до основанията за това решение, взето въз основа на наличните улики. Присъдата „невинен“ разочарова някои хора. Те продължиха с атаките си. В този момент изтече информация за порочните практики на университета в Британска Колумбия и бе съставено откритото писмо.

Един непредубеден човек би се въздържал от преценка по отношение на вината, докато доказателствата не излязат на бял свят. Големи хора сме, можем да взимаме решения в една или друга посока. Тези, които подписахме „Отговорността на УБК“, заехме тази позиция. Критиците ми не го направиха, защото и те са взели решение. Непредубедени хора ли са Добрите феминисти? Ако не са, то те просто подхранват стария наратив, според който жените са неспособни на справедливо отношение и на премислена преценка – и така дават на опонентите на жените още една причина да ни отказват отговорни позиции и правото да взимаме решения в този свят.

Отклонение: вещерски приказки. Още един пункт срещу мен е, че сравних процедурите на УБК със Салемския процес срещу вещици, в който обвиняемият става виновен по самата сила на обвинението, защото правилата на процеса са такива, че не можеш да се окажеш невинен. Моите опоненти, Добрите феминисти искат да се разграничат от това сравнение. Мислят си, че ги сравнявам с незрелите ловци на вещици от Салем и че ги наричам „истерични малки момиченца“. Всъщност, алюзията ми беше към самата структура на процеса.

В момента има три типа „вещерско“ говорене: 1) обилно да наричаш някого „вещица“, както например се случи с Хилъри Клинтън при последните избори; 2) „лов на вещици“, използвано, за да внуши, че някой търси нещо, което не съществува; и 3) структурата на Салемските процеси срещу вещици, в които някой е виновен, защото е обвиняем. Говорех за третата употреба.

Тази структура – виновен по силата на обвинението – е прилагана в още много епизоди от човешката история, а не само в Салем. Изглежда, че тя се проявява във фазата на терор и добродетели при всяка революция. Нещо се е объркало и трябва да има чистка, както във Френската революция, в сталинистките чистки в СССР, при периода на Червената гвардия в Китай, при режима на полковниците в Аржентина или в ранните дни на иранската революция. Списъкът е дълъг, а левицата и десницата са еднакво виновни. Преди тази фаза да завърши, падат много странични жертви. Отбележете – не казвам, че няма предатели или каквито там са груповите цели; просто в такива времена обичайните правила за търсене на доказателства се пренебрегват.

Такива неща винаги се правят в името на един по-добър свят. Понякога наистина водят до такъв, поне за известно време. Понякога се използват и като извинение за нови форми на потисничество. Например за произволно правораздаване – осъждане без процес – и започват като реакция срещу липсата на правосъдие, защото системата или е корумпирана, като в революционна Франция, или такава просто липсва, като в Дивия запад, така че хората взимат нещата в свои ръце. Но разбираемото и временно произволно правораздаване може да се превърне в културна норма на линчуваща тълпа, която изхвърля съществуващото право през прозореца и поддържа извънзаконови структури на властта. „Коза ностра“ също е започнала като съпротива срещу политическа тирания.

Кампанията #MeToo е симптом на неработещата правна система. Прекалено често оплакванията на жени и други пострадали от сексуални посегателства не са получавали шанса да бъдат чути от институциите, включително и от корпоративните структури, така че използват нов инструмент: интернет. Звездите падат от небето. Ефективността е голяма и послужи като зов за събуждане. Но какво следва? Може ли правораздаването да се поправи, или обществото ни ще се отърве от него? Институциите, корпораците и работните места могат ли да се почистят, или звездопадът ще продължи заедно с падането и на астероиди?

Ако съдебната система бъде подмината, защото е неефективна, какво ще дойде на нейно място? Кои ще са новите разпределители на власт? Няма да са Лоши феминистки като мен. Ние не сме приемливи нито за левицата, нито за десницата. Във времена на крайности печелят екстремистите. Идеологията им става религия, а всеки, който не пее в хора, се оказва вероотстъпник, еретик или предател, а умерените в центъра биват унищожавани. Писателите са особено съмнителни, защото пишат за човешки същества, а хората са нравствено двойствени. Целта на идеологията е да премахне двойствеността.

Отвореното писмо до университета също е симптом – симптом на провала на университета в Британска Колумбия и неговите порочни практики. Целият въпрос може би трябваше да се отнесе до националната служба за граждански права или до регионалната служба за граждански права в Британска Колумбия. Може би тези институции сега ще свършат някаква работа. Понеже писмото стана обект на цензура – стигна се даже до призиви сайтът да бъде закрит, а с него и с премислените думи на неговите автори – може би ПЕН-клубовете в Канада могат също да се произнесат по темата.

От самото начало писмото казваше, че университетът е сгрешил едновременно спрямо двете страни в процеса. Трябва да добавя, че университетът подведе и данъкоплатците, които субсидират образователната институция с 600 млн. канадски долара годишно. Искаме да знаем за какво са похарчени парите ни в случая. Частните дарители, които даряват милиарди, също имат право да знаят.

В цялата работа писателите се изправиха едни срещу други, особено след като откритото писмо беше представено в очерняща светлина като Война срещу Жените. Но мога да призова всички – и Добрите феминисти, и Лошите феминистки като мен – да спрат с непродуктивното си дъвчене, да обединят сили и да насочат светлината натам, където трябва: към университета. Двама от ищците по делото в момента говорят срещу университетските процедури в този казус. И със сигурност трябва да им благодарим за това.

Стига университетът в Британска Колумбия да допусне независимо разследване на собствените си действия – като разследването, започнато при подобни обстоятелства в университета „Уилфрид Лориър“ – и се ангажира с обнародването на резултатите от това разследване, отвореното писмо ще си е изпълнило целта. Тази цел никога не е била потисничество над жените. Откъде накъде ще клеветим отговорността и прозрачността като противни на женските права?

Война между самите жени вместо война срещу потисничеството над жените е приятна само за онези, които не мислят доброто на жените. Моментът е от изключително значение. Надявам се, че няма да бъде съсипан.

* Маргарет Атууд е канадска писателка, поетеса, литературна критичка, автор на над 40 книги с поезия, художествена проза и есета, включително романа „Разказът на прислужницата“.

Източник: „Глоуб енд Мейл“

Превод от английски език: Манол Глишев