Лов на разсеяни читатели, но и удари в десетката

През 2014-а станаха някои хубави неща с автори и книги.

Хубаво е, че Аксиния Михайлова ненадейно превзе заглавията с френската награда „Аполинер“ – приз, който твърде рядко попада у чужди поети. Хубаво е, че излъченият от България носител на Европейската награда за литература беше истински писател – Милен Русков. Хубаво е, че „Физика на тъгата“ на Георги Господинов пожъна автентичен и безспорен международен успех – онова, което все ни липсва, а тази липса обяснява защо по света ни знаят не с писателите ни, а с гангстерите ни.

Хубаво е, че за втори път, въпреки скептицизма, се проведе Международният литературен фестивал в София – с фокус скандинавски север, с богата програма, с много гости, включително поне една актуална европейска звезда в лицето на Софи Оксанен. Но, за да стане този фестивал още по-хубав, за да се утвърди като присъствие на фестивалната карта и за да ни бъде все по-интересен, има какво още да се върши. На първо време ще е добре да се направи най-очевидното: да бъде захвърлена екстравагантната идея той да съвпада по време и място с декемврийския панаир на книгата. Действително е трудно да присъстваш на три събития едновременно, а мнозинството хора, които се отбиха в НДК, могат да бъдат извинени, че не разбираха защо в едното ухо им говорят на шведски, а в другото – на румънски. Не на последно място, някой друг сезон би позволил да се използват открити пространства и би представил столицата ни в доста по-дружелюбен вид пред международните гости. Всъщност София вече има опит във фестивалите – едни хора, които обичат киното, показаха през годините как с хъс и упорство се прави известен фестивал от нищото. Добре ще е този опит да бъде използван.

Онова, което със сигурност не е хубаво, а е много тъжно, е че през 2014-а си отиде един голям човек – от онзи мащаб човеци, каквито по някаква причина днес изглежда не се раждат. Говоря за Валери Петров – не просто забележителен поет и преводач, а безценно присъствие за българската култура. Аз не съм песимист, не предвиждам непременно мрачни времена за културата, но липсата на Валери Петров няма как да бъде запълнена и тази празнота ще се усеща дълго.

Но нека си поговорим и за конкретни книги. Например за томчето с избрани неща от легендарния руски авангардист Даниил Хармс, който умира от глад в психиатрична болница в обсадения Ленинград. Печален край за такъв весел експериментатор, но в това му превъплъщение на български език абсурдисткото остроумие на Хармс блика съвсем непосредствено – защото всичко в книгата е пипнато майсторски, от подбора и превода, та до шрифтовете и цвета на хартията. Издание, което доказва, че има хора, на които още им пука. Същото важи за поредицата „Кратки разкази завинаги“, която и през тази година върви с пълна пара и превзема рафтовете на книжарниците както с литературното си качество, така и с оригиналния си, свежарски вид.

На фона на такива издържани издания, не бих могъл да си спестя едно пожелание за новата година, пак във връзка с вида на книгите, които четем. Дали ще може бонбонената чалга най-сетне да изчезне от детските книжки? Другояче казано, ако една корица ще се прави лъскава, трябва ли непременно да е и грозна?

Ако ме попитате кое е събитието в българската литература, изобщо няма и да се поколебая с отговора. Това е романът на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“. Да избереш за свой главен герой Гео Милев би могло да звучи като величайше нахалство, но Христо Карастоянов е постигнал нещо, което рядко се среща: страхотен органичен синтез между сюжет, характер и стил. Това е шедьовър на гротеската, прицелен в един от най-болезнените моменти от българската история. И, впрочем, ако се върнем към това, с което започнах, този роман също взе награда – „Хеликон“.

Не бих се захващал да изброявам качествените преводни заглавия, защото ще стане мътна и кървава. Затова ще посоча само две, които силно ме впечатлиха. „Дервишът и смъртта“ на Меша Селимович е знаково произведение на югославската литература – могъщо, амбициозно, наситено с философски питания. А „Вечерята“ на холандския писател Херман Кох е изключително четивен роман и в същото време отправя едно от най-сложните морални предизвикателства, на които съм попадал напоследък в четивата си.

Нека никой не се сърди, че не го споменавам. Не бих искал този текст да се превърне в поименен списък на постижения – не че не може да се направи и такъв. Летвата на 2014-а, струва ми се, е висока. Но и към следващата година имам сериозни очаквания. И в книгоиздаването е както навсякъде другаде: когато достатъчно на брой хора си вършат работата както трябва, винаги има добри резултати, въпросът е да ги забележим сред шарената неадекватност, с чието неизбежно присъствие навярно сме се примирили. Или поне нелепото отношение към критиката говори за някакво такова примирение, за самодостатъчността на дружеските потупвания по рамото и за култивирането на разсеяни читатели.

Затова – още едно пожелание за 2015-а: повече придирчиви критици!