Ловък роман, амбициозен неуспех

„Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков е елегантна книга, написана с красив език и впечатляващ стил от много умел и интелигентен литературен занаятчия. Това е книга, която е навързала в една „фабула“ няколко линии на митове, фантастични и реални истории, народни легенди и дори малко преговор на новата история, от определен личен ъгъл.

Мирослав Пенков буквално е употребил всички трикове, които един писател може да измисли и да отрепетира в курсовете за художествено писане, които сам той води. Поради безспорния му литературен талант и изящна начетеност книгата е повече от богата. Началната сцена с пясъчната буря е наистина като класика как се пише роман, повече от впечатляваща.

И това е долу-горе всичко хубаво, което мога да кажа за книгата.

Самата книга е лишена от вдъхновение (и собствен дух), загубва се в прекалено многото линии и номера. (Сори, ама през легендата за Атила и Лада, сагата за нестинарите, преданието за специалната територия „хасекията“ по времето на турското робство, до темата за миналото, неговото откриване и „прощаване“, различните му интерпретации, през главната линия за закъснялото сближаване на дядото и внука-емигрант… става: последния да затвори вратата.)

Освен интересния с противоречивостта си образ на дядото, всички останали са повече от повърхностни и еднозначни: като започнем от самото внуче-емигрант в Америка, чийто характер и лично развитие остават мистерия (сърцето му пада пронизано от първото момиче, което среща в най-глухото място на Странджа? След живота в САЩ. Хайде де. А може ли да разберем защо? Не, не ни се полага), през имама-архивраг, любимата Елиф и кой ли още не. Даже не искам да започна да задавам въпроси за Елиф, уж е потисната туркиня в затворено семейство и нейният абсолютно повърхностен опит за преименоване в българка е като акт на лична еманципация, след което заминава за нов живот… в Турция.

Ох, психологическото развитие на героите не е най-голямата сила на този иначе умно написан роман.

Езикът е великолепен (свалям шапка на автора, че я е пренаписал на български, и то на толкова красив и автентичен български) и го укорявам за умалителните (американчето, ямичка, Орханчо, пътечка…) – нямат край. Видимо са търсени паралели между реалното и историческото, митовете и надреалното, с красива или шокираща символика. Но аз лично сякаш се уморих от романи, които дълбаят едни и същи източници на вдъхновение (екзотика?): нестинари, самодиви, митове за Дионис или Орфей, съкровища, легенди за хайдути, съдби на границата (най-често между Отоманската империя, понякога на оцеляването). Човек може вече схема да начертае с основните линии и теми, които упорито се експлоатират с цел очароване на неизкушения читател. В дадения случай все пак трябва да признаем изключителното богатство. Всичко е употребено, плюс вещиците от Салем.

Нейсе. Сигурна съм, че това ще е amazing journey за средностатистическия чужд читател, което вероятно е прекрасно. Повече от достатъчно. Разбирам, че скритата мисъл на редакторите е да представят първия роман на Мирослав Пенков като творба на един нов Халед Хосейни, специфична, локална история, която съдържа универсална емоция и послание, с малко нюанси на истинската Елиф (Шафак). Но поради липсата на автентична вътрешна мотивация, страст, може би дори и заради непознаването на историята, която си доизмисля, просто не се е получила, магията я няма.

Това е един амбициозен и ловък роман.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“