Луксозен антракт преди четвъртата Ковид-вълна

Рядко по своята разточителност събитие сполетя родния културен живот – заради пандемията очакванията на публиката се свиха до мащабите от началото на промените у нас, когато приемахме удоволствията в културата в малки дози, евтино и набързо. Концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго със Софийската филхармония на 31 август в София предложи от всичко по много: дълга програма, световни звезди и пищни ефекти. И това бе споделено с целия свят.

За събитието бе избрано знаково място – площада пред „Александър Невски“. Като декор на сцената самата катедрала представляваше религиозна метафора за изкуството, внушавана от появата на солистите и диригента откъм вратите на храма. Около сцената бяха разположени може би 7 хиляди зрители – мнозина от тях бяха ценители на операта, но немалка част от публиката просто търсеше луксозно преживяване. И абсолютно всички го получиха – три часа наслада за всички сетива, плюс любезно отношение от охраната и стюардите и без демонстрация на класово разделение между различните ценови сектори. Защото всеки зрител пристигаше на площада като холивудска знаменитост върху червени пътеки.

Соня Йончева. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Не е за вярване, че след концерта на Хуан Диего Флорес през януари, тази година получихме още една среща с толкова големи певци от световната сцена. Соня Йончева е в топ форма – логично и с оглед последните ѝ ангажименти в най-престижните оперни театри. Българката пее с изумителна лекота, изпълненията ѝ на „Александър Невски“ бяха като разходка в парка. На своите 80 години Пласидо Доминго бе очакван от немалко зрители с предубеждение – не само заради морално укоримите истории, които се появиха за него в американските медии. Подобно на други жертви на кенсъл културата зад океана, Доминго приключи кариерата си в САЩ, но пък в Европа е посрещан охотно, в Русия с огромна радост, каквато получи и в София. Доминго започна неуверено в първото изпълнение с Йончева – дует на Жермон и Виолета от „Травиата“ на Верди, но гласът му с всяка нова ария излизаше все по-хубав и така, за да стигне до обожаваното от масовата публика клише (изпълнено в зала 1 и от Хуан Диего Флорес, разбира се) „Гранада“ на мексиканския композитор Агустин Лара, бурно аплодирано на площада.

Пласидо Доминго и Найден Тодоров. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Един дует за финал, след което над храма се разрази мощна пукотевица с фойерверки. Този момент от програмата вероятно смути несвикналите с подобни преживявания зрители, защото операта е консервативно изкуство, а зарята е особено неприемлива след извращенията с пироефекти по Нова година у нас. Но отново заради свитите ни сърца покрай пандемията, това излишество бе добре дошло, освен това пасваше стилово на оперното представление.

Зарята преди бисовете. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

След бисовата програма на публиката бе поднесен впечатляващ жест за финал – инструментално изпълнение на великолепно произведение – „Ръченица“ на младия български композитор Румен Бояджиев. Солистите Йончева и Доминго го изслушаха на самата сцена. Музикантите от Софийската филхармония им партнираха блестящо в свръхдългия концерт, а диригентът Найден Тодоров геройски размахваше палката, успявайки да създаде баланс в хармонията между оркестъра пред него и двамата солисти зад гърба му.

Оркестърът на Софийската филхармония. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Но и това не беше финалът! Последва нещо, на което българската публика не беше ставала свидетел. Йончева помоли зрителите да останат, за да запишат отново, в тяхно присъствие, някои моменти, които „не са им се получили“. Разголваща откровеност за звезди от подобна величина! Много от зрителите не разбраха, че има някакъв проблем в изпълненията, а сега опитаха да усетят разликата.

Концертът като че ли нямаше край, но сякаш никой не искаше да напусне площада. След повече от една година, преживяна от мнозина в смирение и страх, сега, преди четвъртата Ковид-вълна, този концерт изглеждаше като шампанско на скромната ни пандемична трапеза. И не само за онези 7 хиляди щастливци около сцената. Зад металните заграждения имаше друго зрелище – стотици столичани и туристи не виждаха какво се случва на сцената, но слушаха в тъмното. Въображението прави това изживяване по-вълнуващо.