Лятната литературна Химера

Историите на гръцките и ориенталските герои няма да омръзнат на публиката. Обичаме да четем за Одисей и Пенелопа, за Кадъм и Хармония, за Кирил и Хипатия или за Шехерзада и Шахриар. Трите свързани новели на американския любимец на критиката Джон Барт ще задоволят тъкмо тази постоянна страст.

Един от основателите на постмодернизма отвъд Океана (не се плашете от тази дума, тя значи само игра с познати традиции), Барт превръща разказа в поредица въпроси за природата и за ефекта на самото разказване. Самият той се появява в текстовете си, за да засвидетелства почит на античните и арабските си герои. Присъствието на писателя в епохата на легендарните владетели Шахриар и Шахзаман напомня ролята на Дерек Джейкъби като съвременен „хор“ в шлифер в „Хенри V“ с Кенет Брана. Тук обаче авторът ухажва персонажите си, окуражава ги – и даже им разказва какво са направили още преди да го направят, защото разполага със знанието на наш съвременник. Очарователно е.

Същевременно прозата на Барт е пълна с още и още анахронизми, които уж приближават митичните времена на героите до нас, без това всъщност да се случва. Нима амазонките могат да имат ефрейтори? Нима Шехерезада (или Шех ер-заде, или Шахразад) може да е следвала политически науки в древен университет някъде из островите между Индия и Китай? Не може. Но звучи чудесно. Всички времена си приличат, а и да не си приличат самите времена, то хората винаги са еднакви. Така че анахронизмът е отличен похват за писател като автора на „Химера“. Химерата не е само чудовище – тя е и измама, а каква по-голяма измама от художествената литература?

Колкото до еротиката – лято е. Ако четете „Химера“ на плажа, удоволствието от гледката към телата на по-красивите хора наоколо само ще се смеси с предвидимия хумор и леката нелепост на всяко еротично четиво. Разбира се, че сексът е важен, когато една от историите в „Химера“ е за Шехерезада – та нали тя трябва да оцелее в обятията на мъж, който има обичая всяка сутрин да праща при палача жената, с която е пренощувал. Приказките са си приказки, но и най-добрият разказ в един момент стига до задъханото мълчание между разказвача и слушателя.

Гръцките части от „Химера“ ще ви напомнят за Робърт Грейвс. Барт има почти същото непочтително, но задълбочено отношение към античните митове. Ако сте възприели Грейвсовото „Златно руно“, ще ви допаднат „Персеида“ и „Белерофонтиада“ – вторият и третият дял на „Химера“. Тоест не бива да очаквате исторически роман, а квазиисторическо забавление. Още повече, че персонажите непрекъснато се преценяват взаимно един друг от позицията на чисто литературен вкус. Не сте очаквали Пенелопа да каже за сина си Телемах, че не й се струва достатъчно подходящ за епически герой, нали?

Преводът на романа е четивен, без да е съвършен. Самото заглавие „Дунязиад“ на първата част може би е трябвало да бъде „Дунязядиада“, по аналогия с „Илиада“ и другите два дяла на книгата. Докато четях, се запитах дали името на преводачката Надежда Розова не е псевдоним, толкова подходящо ми прозвуча.

„Химера“ има всички шансове да ви очарова. След нея със сигурност ми се прииска да си припомня „Хиляда и една нощ“ с все рамкиращия разказ за изневярата на царската съпруга. А и сюжетът за Белерофонт не е най-популярната част от гръцката митология (жалко, разбира се), така че всеки ще намери на какво да се наслади. При това не само от плажен прочит.

„Химера“ от Джон Барт е издание на „Лист“.