Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Няма новини. Само щастие

Идва август – най-летният от летните месеци. Най-аристократичният, най-бохемският, най-творчески мързеливият. Да му се отдадем!

Да гледаме хоризонта, вместо екрана на телефона. Да четем книги, вместо новини. Да мижим от слънцето, вместо от презрение.  - Няма новини. Само щастие

Да гледаме хоризонта, вместо екрана на телефона. Да четем книги, вместо новини. Да мижим от слънцето, вместо от презрение.

Пори водата с мощта на скутер. Тялото му – някъде към седемдесет и няколко годишно – се е изправило перпендикулярно на водната повърхност като статуя на митично морско същество, което знае да се движи по вълните й. Бялата му коса е учудващо добре сресана назад за човек на плаж. Усмихва се широко и ослепително зад малка, добре оформена бяла брада, обрамчваща почерняло от слънцето лице. Мъжът крачи твърде бързо във водата, затова го забелязвам сред останалите щастливо цапуркащи наоколо. Ръцете му са зад гърба – отпред виждам само рамената, извити някак устремено надолу, за да помогнат на тялото да се движи в плътната, прозрачна и солена морска вода.

Точно тогава мъжът ме подминава. Потопила съм се до шия в иначе плиткото място и главата ми стои като любопитна руса шамандура. Извъртам я, за да последвам естествената си нужда да погледам този странно красив човек. И я виждам зад гърба му – потопена е до брадичката във водата също като мен. Лицето й грее на фона на синьото, а очите й имат същия небесен цвят. Косата й – прилежно прибрана на малко, балеринско кокче на тила – е толкова бяла, колкото и неговата. На педя пред лицето й се виждат само ръцете й от китките нагоре над морето. Тънички и сякаш и те прозрачни като нея, полегнали сигурно в големите му мъжки юмруци. Стиснал ги е здраво и нежно и тича, тича под вода, за да създаде на нея – деликатната малка жена зад гърба му – усещането, че плува…

Склонна съм да си романизирам битовизми, знам. Но някак от тези двамата, дето уж какво толкова – той я дърпа във водата, защото сигурно не може да плува – не мога да откъсна очи. Като залепнали са за тях – толкова хармонична е заедността на фигурките им на този постоянно мърдащ и разгорещен морски фон. Някак вълшебни са, като извадени от друго време и друго измерение, спокойни, наслаждаващи се на всичко и напълно потънали в това малко, тяхно си удоволствие – той да крачи напред в морето, а тя да плува след него, водена от силата му.

Може би двадесетина минути по-късно вече съм на пясъка, разположена в удобна позиция за наблюдение на цялото видимо пред мен море. Не знам защо, но ги чакам. Искам да ги видя тук, в обществото на почиващите от останалия си живот хора, с цветните хавлии, портативните плажни столчета, хладилните чанти, разпънатите чадъри, палатки и сенници, с глупавите селфита, мокрите коси, лъскавите от слънцезащита тела. Сигурно искам да се уверя, че са истински, нормално обикновени, хора някакви отнякъде си, които аз, може би в момент на типичната за ваканциите нужда от романтика, съм си нафантазирала.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

И ето, виждам ги. Той все така бързо приближава брега, с все същата усмивка и леко сведено напред тяло. Колената му са вече над нивото на водата и около тях морето бушува в миниатюрна буря. Тя не се вижда от тялото му, но аз знам, че е там, защото ръцете му са все така зад гърба, а рамената са още по-приведени. Точно там, където нивото на морето стига до средата на прасеца му, мъжът прави бързо и отработено завъртане встрани и малката жена отзад с кръшен смях се оказва пред него. Отпуска ръцете си, за да я подхване под мишниците и да я изправи. Скелетът й е като набързо направена скица с молив – чуплив и почти видим под тънката кожа. Много е слаба, но някак й отива. Изправя се в цял ръст и се подпира с длани върху гърдите му. Тръгват заедно към пясъка – имат само няколко крачки, за да навлязат отново в света на перпендикулярните на земната повърхност. Там, където морето губи формата си, за да се предаде на брега, мъжът се спира за малко, поема си дъх и… едва едва тръгва напред. Колената му сякаш изведнъж се уголемяват и натежават, а извитите под тях прасци едва поемат тежестта от гравитацията. Трудно прави втора крачка, въпреки че и ръцете се разперват встрани, за да върнат загубения в морето земен баланс. Малката, фина като новородено морско конче жена ловко се извива под едната му ръка, обхваща го през кръста и се оставя мъжкото му тяло да се отпусне на снагата й. Стъпва здраво в мокрия пясък и стъпалото й потъва в него с общата тежест на двете им тела. Жилава и силна е. Понася напред през пясъчните дюни изведнъж грохналия мъж и е толкова стабилна с него на рамената си, че имам чувството, че ей сега ще се издигнат и полетят. Достигат за секунди малкия си плажен бивак – една обща, голяма, бяла кърпа, две еднакви надуваеми възглавнички, разпънат точно в средата чадър и кошница, от която се подава бутилка вода. Жената внимателно отпуска тялото на мъжа на кърпата. Докато го задържа, коремът й се стяга от видими мускули – сигурна съм, че прави това упражнение десетки пъти на ден. Той облекчено въздъхва, протяга ръка и нежно я гали така, както се гали малко дете – с цяла длан, през косата, челото и бузите. Тя затваря очи и ги задържа така по-дълго от обикновено. После измъква две чаши от кошницата и сипва вода. Когато я изпиват, той й намазва гърба с крем. Целува я по тила – точно там, на брега между косата и кожата – за да й даде знак, че е готов. Тя прибира всичко, изчиства с длан няколкото попаднали на кърпата песъчинки и сяда до него. След това гледат морето и мълчат. Или гледат морето и си говорят. Продължавам да ги наблюдавам, воайорски скрита зад смешно големите си слънчеви очила. Сигурна съм, че съм свидетел на нечие щастие.

И понеже щастието е заразително, чувствам как и на мен ми става щастливо. Просто така.

Защото е лято и всичко е по-лесно. Защото денят е по-дълъг, нощите са топли, а по небето има звезди, големи и кръгли като точки на детска рокличка. Защото пясъкът е горещ, колкото слънцето е решило да го направи, а аз мога да усетя този техен разговор с босите си стъпала. Защото солената вода съхне по сгорещените ни тела и оставя по кожите ни малки, бели преспи сол, от които сърби. Безпричинното щастие наднича иззад приспивно поклащащите се на кея лодки със старовремски имена. „Калиопа“ ритмично навежда носа си надолу, сякаш иска да изрази съгласие за нещо си. „Мирамар“ мижи до нея и тялото й поскърцва като мъркаща котка. Греблото на „Звезделина“ стърчи извън корпуса й като протегната ръка и приятелски потупва по рамото „Елефтерия“. Един рибар с изстрадала от слънце и вода смачкана шапка се е вторачил в морето и сигурно си представя тълпи плуващи сафриди. На хоризонта се вижда малка точка на кораб, запътил се към близкото пристанище. Пред него, по-близо до брега, пърпори рибарска лодка, а бялата кърпа, увита около главата на морския вълк на борда й, се слива с облаците на фона на небето.

На десет крачки от мен едно дете пълни формички с мокър пясък, обръща ги непохватно и чука по пластмасовите им силуети с лопатката си. После възхитено открива малките си пясъчни скулптури и ги украсява с мидички. От другата ми страна, направо на пясъка, е седнал възпълен чичо. Краката му са обрамчили овалния му корем. На главата си чичото има шапка с козирка, която по момчешки е килната настрани. Яде сладолед и стопената сладост в три цвята капе по корема му. Чичото, абсолютно сигурен, че никой не го вижда, пресреща с показалец търкалящите се сладоледени вадички и лакомо ги облизва. Натъпква последната хапка вафлена фунийка в устата си и тя щръква напред като копче цъкалка за стар, съветски електроуред. За момент си представям, че ако натисна цъкалката, чичото може да се превърне примерно в миксер и пълничкото му тяло да се завърти вихрено около себе си и да потегли като торпила към хоризонта.

Минути по-късно, като в стара българска комедия, по брега бавно минава „гларус“. Около него се носи музика от малки колонки, закачени за банските му. Ходещо радио в ритъма на Take Me To The Moon в някаква по-диско версия.

Светът около мен си събира всичките четири елемента. Слънце, въздух, земя и вода, събрани като мидички в шепата. Простичък сбор от наличности, които наричаме живот. Май остава само петият елемент – онзи, дето за всеки е различен – за да назовем това прекрасен живот. И ето го! За чичото със сладоледа той е в солено-сладкия вкус от стопената капка лакомство върху корема. За малкото дете с лопатката – в магията да чукнеш няколко пъти по формичка от пластмаса и отдолу да се появи калинка, охлювче или заек от пясък. Петият елемент на вторачения във водата рибар на кея вероятно е в точно онзи лаком и загубен сафрид, който днес може би ще се хване на въдицата му. Лодките с ретро поетични имена ще усетят прекрасното на живота в момента, в който нечии ръце ги отвържат от котвите и ги пуснат свободно да се реят из морето. Там пък, в линията на хоризонта, рибарят от пърпорещата риболовна черупка ще усети своя пети елемент в безкрайността на морските пътища, които му принадлежат…

Идва август – най-летният от летните месеци. Най-аристократичният, най-бохемският, най-творчески мързеливият. Ами да му се отдадем! Да излезем за малко в отпуска от нервността, бързането, всичкознаенето и всичкоможенето. Да си вземем само най-важното – джапанките, чадъра за сянка и любимото нещо – и да си съберем четирите елемента. Да гледаме хоризонта, вместо екрана на телефона. Да четем книги, вместо новини. Да мижим от слънцето, вместо от презрение. Да ходим с боси крака във водата, да плуваме до хоризонта, да слушаме скърцането на лодките и музиките, които се носят в летните вечери. Да си потърсим петите елементи. Тези, които ни правят завършени, безстрашни и себе си. Като онези моите двама – ходещият в морето мъж и неговата нежна земна подкрепа – тъничката, силна жена. И общото им цяло, което прави живота им прекрасен. Както и моя, между другото. Дори и само заради възможността да съзирам щастието им.

Животът е прекрасен, дами и господа! И това е най-красивото клише, което можем да си повтаряме, докато напълно осъзнаем, че е истина.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах