Любим филм, казвате?

„Време разделно“, разправят, бил любимият филм на българите. 44,38% от хората, гласували за класацията на Българската национална телевизия, са посочили като №1 тъкмо лентата на Людмил Стайков по едноименния роман на Антон Дончев. Е, „Време разделно“ може и да е любимият български филм според сухата статистика, но според комерсиалните телевизии и редовният им избор за праймтайм излъчване – нашенци доста повече предпочитат турските сериали.

Не е ли парадоксално? Филмът, послужил като таран в полза на Възродителния процес и насъскал яростно българи срещу българи, социалистическата пропагандна поръчка, днес, повече от четвърт век по-късно се определя като най-любим, при това от близо половината гласували. Да се чудим как най-гледаните телевизии определят програмата си, след като тъй много се тачи българското кино…

Интересно, макар и невъзможно, е да се проследи ежедневието на всички онези, гласували точно за „Време разделно“. Кои са техните любими сериали например? Гласуваха ли за „Под игото“ преди няколко години, когато се избираше любимият роман на българите? Колко книги от тогавашната челна десетка бяха прочели?

Когато сега посочиха „Време разделно“, направиха ли го защото е майсторски изработен филм, с блестяща актьорска игра и режисура, операторско майсторство и силно естетическо въздействие, или го сториха заради българщината си и защото „показва какви изверги са турците“? И ако отговорът е второто, пуснаха ли си след това Къванч Татлату с чувство за добре изпълнен дълг?

Много въпроси и един извод – хората и до днес са подвластни на робското самосъзнание, носталгично се връщат към него при всеки сгоден случай и така и не смеят да направят някоя и друга стъпка напред и да надигнат глава като свободни люде. Така де, знаете за сабята.

Спомнете си кмета на Панагюрище отпреди няколко седмици, който започна предизборната си кампания с безумен популизъм, посветен на игото.

„Няма синоним на „турско робство“, всички опити да бъде намерен са равносилни на национално предателство“, разпени се Никола Белишки.

Разбира се, реакцията в социалните мрежи и по мегданите беше оглушителна – и малцината, надали глас, за да опровергаят смехориите на градоначалника с исторически факти и свидетелства от хора като Захари Стоянов и Иван Хаджийски например, потънаха някъде измежду патетичните националистически хвалебствия на латиница.

„Време разделно“, казвате, е по-любим от изпипания до последния детайл „Козият рог“, от бунтарския, ухаещ на свобода „Вчера“, от красотата на „Крадецът на праскови“, от „Опасен чар“ с великия Тодор Колев, от „Лачените обувки на незнайния воин“ и от всеки друг български филм… Преди време „Под игото“ бе предпочетен пред „Тютюн“ и „Железният светилник“, но и пред световни шедьоври – от Александър Дюма до Габриел Гарсия Маркес, от Михаил Булгаков до Дъглас Адамс.

Преди дни писателят Георги Мишев заяви пред „Площад Славейков“, че промяната ще настъпи, когато умрат и последните влъхви на социализма. Тогава вече, може би, „Време разделно“ ще получи място в имагинерния музей на пропагандата. Навремето властта е хвърляла огромни пари за този опиум за народа, днес обаче е намерила по-евтини начини да влияе на масите. Мераците на родните кинаджии да творят са запушени с няколко милиона, овенчани за всеки случай с по един скандал в стил „време разделно“ на всяка сесия за държавни субсидии. Затова когато дойде онова мечтано време, за което говори стария киносценарист Мишев, и ни предложат отново да изберем любимия си български филм, може би ще избираме от същите.

И както се вижда – надали ще излезем от филма, наречен „Време разделно“.