Любимите ни актьори в книга (откъс)

Някои от любимите български актьори се пренасят от екрана на хартия. Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Георги Парцалев, Невена Коканова, Катя Паскалева, Апостол Карамитев, Коста Цонев, Ваня Цветкова, Чочо Попйорданов – всички те са в книгата „25 звезди на българското кино“ на Пенчо Ковачев (ИК „Литус“).

Някои умеят да разсмиват, други – да мълчат. Те мислят и действат, изразяват поколението си и горят… Ковачев представя актьорите така, че дори новите поколения, които не познават лично творците, да не ги заобичат. Отразени са техните най-запомнящи се роли, които ги издигат като любимци на българския зрител; споделени са първи впечатления и носталгични спомени от снимачната площадка.

Много от артистите дори нямат актьорско образование, но нима някой би предположил? Някои от филмите провокират спорове и остри дискусии. Има обаче и такива, в които човек лесно се познава – с тях отново и отново се смеем, просълзяваме се и тръпнем от възмущение всеки път.

В книгата попадат близо 150 снимки, около една трета от тях – цветни портрети. Съдържанието обаче е по-важното, а в него са вплетени и факти, които досега не са били известни за 25-те актьори. Така например майката на Коста Цонев много искала синът ѝ да стане поп, но младежът избрал артистична кариера. След години, вече известен актьор, я питал не се ли радва на успехите му в театъра и киното.

„Много ми е приятно, мама, ама ако беше завършил Семинарията, сега щеше да си владика!“, отвръща тя.

Друга култова реплика е признанието в любов на Георги Георгиев-Гец:

„Цена, знай, че след киното най-много обичам теб и децата!“

Съпругата му намира бележка с този текст една сутрин, след като той рано-рано е заминал на снимки.

„25 звезди на българското кино“ излиза покрай Деня на българското кино, 13 януари. На тази дата преди 101 години се състои прожекцията на първия наш филм – „Българан е галант“ на Васил Гендов, който, за съжаление, е безвъзвратно изгубен.

Предоставяме ви откъс от „25 звезди на българското кино“ на Пенчо Ковачев – този, посветен на Чочо Попйорданов.

За 49 години живот и 24 години кинокариера Петър Попйорданов, или Чочо, както го наричат всички, се снима в 38 филма и тв сериала. Той постави в българското кино два рекорда, които едва ли някога ще бъдат надминати.

Първият. Завършва НАТФИЗ със 7 (седем!) филма зад гърба си и веднага е обявен за нов секссимвол в киното ни.

Вторият. На Кинофестивала във Варна през 1994 г. получава „Златна роза“ за най-добра мъжка роля за участието си в цели 6 (шест!) филма: „Граница“, „Онова нещо“, „Кладенецът“, „Козият рог“ (римейка на Николай Волев), „Вампири, таласъми“ и „Сезонът на канарчетата“. Геновева Димитрова пише за него като за „явление в българското кино“.

А той е само на 30 години.

Петър Попйорданов е роден на 11 юни 1964 г. в София. Майка му е лекар, баща му – известният инж. Иван Попйорданов – киноинженер, началник в киното, БНТ, Сатиричния театър…

Родителското тяло спори за бъдещето на детето. Майката иска Чочо да учи пиано, бащата отсича – плуване. Започва в „Славия“ и – аха да го вкарат в училището „Спортни надежди“.

Чочо вече е решил да става актьор, обаче първият опит е силно обезкуражаващ. Когато е в девети клас, се явява на проби за постановката на Панчо Панчев „Покана от Париж“. От целия клас само на него казват, че е отхвърлен, защото говори бързо и почти нищо не му се разбира. Накрая все пак го вземат. По милост.

Но да се върнем във времето преди ВИТИЗ. Иван Поп­йорданов не само че е против Чочо да учи за актьор, но и прави всичко възможно да го откаже от тази му амбиция. Дори моли преподавателката в института Елена Баева да го прослуша и до го убеди, че не става за артист.

Отива Чочо с научени басня и стихотворение и припряно декламира пред Баева. От напрежение, изглежда, докато ходи из стаята, куца. Жената го изслушва доста скептично и накрая промърморва: „Охо, ама ти и куцаш?!“

Не е обаче в природата на Попйорданов-младши да се предава. Продължава да ходи на прослушвания и да се готви упорито. На първия кръг комисията го пита как се казва. Той отговоря Петър Иванов, но то звучи нещо като Перно Пернов. Комисията е готова да го задраска от списъка, но Катя Зехирова го моли да излезе навън и да се поуспокои. Изглежда, се успокоява наполовина, защото успява да произнесе ясно Петър, но Иванов отново звучи като Пернов.

Комисията все пак преценява, че в това момче „има нещо“, и го пуска във втория кръг, а той преминава като комета през всичките следващи. В списъка на приетите е първи по успех. Учи една година в Прага, после завършва в класа на Крикор Азарян.

„Най-щастлив съм се чувствал няколко пъти. Първият, когато ме приеха да уча в Академията. Беше като една малка кратка пътечка, след която се надявах да има магист­рали, по които да вървя. Много кратък миг!…“ Това ми призна Чочо в един разговор през септември 2010 г.

„Не веднъж и два пъти ми е било трудно – обясняваше Чочо. – Правил съм много глупости и никой не ми е виновен за това. Много е трудно човек да открие сам себе си. Имал съм три периода на търсене, на блъскане, на загуби, на грешки, лично мои. На търсене на вярната посока, на намиране на точните хора, на конкретния човек. Но не съжалявам…“

През 1999 г. излиза брой на сп. „Егоист“, в което на първа страница на корицата е снимка на Чочо Попйорданов. Той е с аркада под окото като след боксов мач. Заглавието е „Победител“, това е и темата на броя.

В списанието има снимки от боксовия мач между 35-годишния Чочо и 18-годишния Кубрат Пулев, категория до 81 кг, още тогава наричан Кобрата. Макар и толкова млад, той освен юношески и младежки е и шампион при мъжете.

Мачът, разбира се, е с уговорката Кобрата да не сменя физиономията на актьора. Да не го направи труден за рисуване, както казват в някои среди. Пулев удържа на думата си, макар че адреналинът няколко пъти кара Чочо да се хвърли истински в мача. В книгата на Иван Попйорданов „Чочо. Писма до сина ми“ финалът е описан така: „Дасиебемайкатадасиебе“, проснат на въжетата, успява да изстреля задъхано Чочо. Треньорът Петков в шеговит проблясък вдига ръката му. Победител.“

Последната голяма роля на Попйорданов е в „Хъшове“. В постановката на Народния театър и в тв сериала игра славния Македонски. Първоначално Александър Морфов не го предвижда в актьорския състав. Защо, пита Чочо. Защото си нестабилен, отговаря Морфов. Не мислиш ли, че ако аз не вляза, представлението ще загуби? Абе, може и така да е, но ти си нестабилен. Кой е стабилен в днешно време, пита пак Чочо. Морфов мълчи. След три месеца го пуска в състав. Пробно. И Чочо направи ролята на живота си. Достоен край на една кариера, но не и когато още не си навършил 50.

На 6 май 2014 г. беше поклонението пред Чочо в Народния театър. В 12:13 часа видях как Христо Мутафчиев, един от най-добрите му приятели, написа в книгата за съболезнования: „Сбогом, Македонски!“ А останалите хъшове, прегърнати, пееха песента от спектакъла:

Всеки от нас има своя звезда,

що го води, дорде е жив.

Кога свети ярко –

човек има живот,

кога гасне – судбина.