Любов и омраза по наследство

Утре се навършват 138 години от Освобождението на България. Утре е ден, в който ще си спомним с признателност за руските войници (които освен руснаци са били украинци, белоруси, арменци, грузинци и финландци), а може би също и за румънските, сръбските и черногорски войници, дали живота си за нашата свобода. Не, че някога сме ги забравяли. Особено руските.

„Няма друга страна в света като България, в която да се съхраняват толкова много паметници на руски воини. Българите тачат паметта на руските воини, в страната има над 400 паметници, а улици и градове носят имена на руски мислители и пълководци, загинали за Освобождението на България.“

Това са думи отпреди 6 години, казани от тогавашния руския консул във Варна.

Днес руските паметници са още повече. Пред Народното събрание стои монумент на руския император Александър II – каквито и намерения да е имал при за започването на Руско-турската война, резултатът е един – Освобождението на България. А дали някъде в Европа има парламент с монумент на чужд владетел, пък макар и освободител, пред него?

Нашата признателност към войниците и офицерите, дали живота си в Руско-турската война 1877-1878 г., е очевидна. Въпросът е с какво сме задължени на днешните руснаци? Какво са направили те за нас, на какво основание изискват специално отношение? Да не би да са ни освободили от живковския Тато-литаризъм? Може би са, но това е единственото Освобождение, за което не претендират.

Признателността, както и омразата, са въпрос на лично отношение. Те си остават за този, който ги е предизвикал и не могат се предават по наследство. Не е редно да съдиш някого, защото баща му е бил фашист (или комунист), ако той самият не е. И не може да му дадеш орден, защото майка му се е била с фашизма (или комунизма), ако той самият не е. Въпреки, че у нас все още се случва.

Още един от по-новите (и не най-сполучливи) паметници, свързани с Освободителната война – на българските опълченци.