Любов върху кожата на гигантски скрит убиец

Харесвам подхода на Алберто Анджела – да съживява историята, да реставрира в съзнанието ни определена епоха не просто като случил се период, но като ежедневие, прозаично като нашето. Особено харесах „IMPERIUM. Пътешествието на една монета из Римската империя“, в която за първи път успях да си представя мащаба на империята от II век и всички съпътстващи я логистични предизвикателства. В новата си книга Анджела ни отвежда малко по-рано, за да ни разкрие трагедията, която завинаги променя съдбата на един град и живота на планетата ни.

В „Трите дни на Помпей“ ставаме свидетели на последните дни преди изригването на Везувий в края на октомври, 79 година. Как е протекъл животът на хората в градовете Помпей и Херкулан непосредствено преди трагедията, с какво са се занимавали и изобщо някой предполагал ли е за опасността, която се надига от недрата на земята. Около тези въпроси оплита книгата си Анджела. Като опитен палеонтолог италианският експерт възстановява богатата картина на живота в онези дни, усилвайки неимоверно съчувствието ни. Загубата става близка и далеч по-чудовищна от това, което сме свикнали да виждаме по телевизията.

В книгата си Анджела ползва различен подход от този в повечето книги по темата – разказва трагедията чрез оцелелите. Според трудоемки проучвания поне седмина души са успели да се измъкнат от смъртоносния облак, като най-известният от тях (макар и да е стоял на близо 30 километра) е Плиний Млади, който по-късно описва преживяванията си в писмо до Тацит. Главен герой обаче е богатата матрона Ректина, която години по-късно ще стои на друг пир и ще разказва за преживения апокалипсис.

Плиний Стари, завършил две години по-рано своята „Естествена история“, също е участник в събитията. По това време той командва най-важния флот в империята. Задачата му е възложена от Веспасиан, който е оценявал интелектуалната мощ на Плиний, както и силния му прагматизъм. Именно към него ще се обърне Ректина за помощ – корабите са единственото спасение за паникьосаната тълпа. Тук идва и първото по-сериозно отклоняване, което Анджела си позволява. Характерният му подход да редува фикция с фактология е изведен до крайност.

По този начин получаваме сериозен обем страници, в които се отделя внимание на корабоплаването от онова време, от какъв материал са самите съдове, как са изглеждали и какви функции са изпълнявали. По-късно идва място за пекарните, откъдето се разнася мирис на хляб и сладкиши; видовете парфюми и сутрешния ритуал, през който трябва да мине една богата жена, преди да излезе на улицата; най-вече обаче се обръща внимание на архитектурата – домовете и вилите, които се оказват недостатъчно убежище за огнения ужас, обгърнал града в смъртоносен облак.

Този баланс между разказ и факти създава приятно разнообразие и спомага за създаването на едно по-богато преживяване. Може би едната част ще ви бъде по-любопитна от другата, но добрата структура и разделение на книгата, както и кратките глави, позволяват лесно и удобно ориентиране, така че да получите максимума от близо 500-те страници.

Върхът на Везувий е бил пусто и неприветливо място. Самият Спартак се е укривал там век по-рано. Изумително е колко близо са живели римляните до активния вулкан, без да предполагат за опасността. Макар няколко изследователи правилно да отбелязали, че има вероятност Везувий да изригне отново, никой не им обърнал сериозно внимание. Както пише Анджела, жителите на Помпей „вървели пеша, препускали на коне, отглеждали лози, разхождали се, целували се и се любели върху кожата на гигантски скрит убиец…“

Към края на „Трите дни на Помпей“ са поместени и цветни снимки. Те струват повече от която и да е книга по темата. Съхранената фигура на баща, който предпазва детето си в смъртния му час или двама влюбени, които си подаряват последна утеха, преди да настъпи края, допълнително скъсяват дистанцията. Колкото и добре да е запознат човек от уроците в училище, нищо не може да се сравни с живото осъзнаване, че трагедията под Везувий се е случила и хората там са станали свидетели на апокалипсиса. Това е най-голямото постижение на Алберто Анджела.