Любовта е на пътя ти

Далече от София, далече от омразата. Прозорецът на стаята ми гледа към Странджа. С лаптоп на скута погледът се рее из синьо-зеленото, а на преден план минават жиците на електрическите стълбове, по които са накацали лястовички. Наредили са се на метри от мен, точно на нивото на очите ми. Разговарят оживено по техни си работи, кокошка кудкудяка упорито… и изведнъж по средата на разговора всички хукват нанякъде. По жиците остава единствено енергията, впрегната от човека.

Колкото и да съм свързана с природата, аз съм дълбоко увредена от цивилизацията – отнасям се с лаптопа си почти като с любимия си котарак. А в София спасението е само в избухналата лятна природа по склоновете на Витоша. Спасение, и то какво!

В гората винаги сядам като на трон на един обвит в мъх камък, за да си припомня, че имам душа. На цивилизован език това се нарича медитация. Тронът има магическото свойство да те превръне не само в част от горското царство, но и от вселената. Всичко трепти и минава през теб. Разстоянието между звездите, слънцето и мравките в краката ти се оказва абсолютно едно и също. Концентрирайки се в нищото, за да изгониш непрестанното дърдорене на мозъка, преплитащо мисли с гласове и изречения от близки и непознати от социалните мрежи, осъзнаваш, че си прозрачен и флуиден. Поне за миг душата ти е там, където трябва – в единение с вселената. След такива моменти, ако няма хора наоколо – или си пея измислени от мен арии с цяло гърло, или си говоря с кукувицата. Да, изглежда налудничаво, но вече съм абсолютно сигурна, че е по-налудничаво да не го правиш.

Вървейки нагоре по пътеката към Храма, който няма нужда от икони и свещеници, видях на няколко десетки метра пред мен висок строен мъж. Вървеше бавно и го доближих. Облечен беше спортно-елегантно, целият в черно, а на главата носеше skullcap – мека шапка по черепа. Като тези, с които се правят обири. Пускаш я надолу и се оказва с дупки за очи и уста. Веднага го категоризирах като мутра.

И както вече бях почти изравнила с „мутрата“, закука кукувица. Не бях сама в гората и нямаше как да поведа „разговор“ с нея. Неочаквано мъжът пред мен й отговори. Тя пак изкука, той пак й отговори, но не с кукане, а с някакъв друг звук. Каква е тази мутра, която си говори с птиците?! Все още виждах само гърба му.

Заговорих го без предварителни любезности.

– Не й отговаряте правилно, прави се така!

И колкото и смешно да звучи на тъй наречените нормални хора, му показах как трябва да се отговаря на кукувицата. Вече бях наравно с него. Беше млад мъж на не повече от 35 години, нито хубав, нито грозен. Лицето му излъчваше спокойствие.

– Сигурно ме мислите за луд…

– Не, изобщо не ви мисля за луд, аз правя същото тук. Говоря си с птиците.

– Да, но не отговаряте правилно на кукувицата – поправи ме той на свой ред – Знаете ли притчата за брата и сестрата?

– Не.

– Една зла майка проклела непослушните си деца да се чуват, но никога да не се виждат, а те много се обичали. И момиченцето се превърнало в кукувицата, която е будна денем, а момченцето в птица на нощта – чухал. И така те се търсят непрекъснато, но никога не могат да бъдат заедно. Затова аз отговарям на кукувицата като чухал, за да знае, че не е сама… Знам, че ме мислите за луд, но… – пак се заоправдава „мутрата“.

Прекъснах го. Не само, че не го мислех за луд, той беше един от най-нормалните хора, които съм срещала. Казах му, че лудите са тези, които не разговарят с птиците. Ние може да сме малко, но истината е в нас.

Пожелах му приятна разходка и продължих нагоре, окрилена от срещата с подобното на мен човешко същество. Дали беше мутра или не, нямаше значение. Ако „филмът“ беше американски, ние трябваше да се влюбим и да заживеем щастливо заедно до края на живота си. Може би съдбата ми беше изпратила любов на пътя, а аз не се задържах до нея достатъчно дълго. Човек спира там, където сърцето му трепва – а моето не трепна и не пожелах да разбера причината за разговорите му с птиците. Така отново отминах любовта.

Отминах я, но тя е в мен, и в „мутрата“, и в разговорите ни с птиците. Вселената не е нито умна, нито глупава, не се мери с метри, секунди или килограми – защото е любов, която винаги намира начин да ти припомни, че е на пътя ти.

Милена Фучеджиева е писател, драматург, създател и водещ на „Провокативно“ по Bulgaria ON AIR.

Всичко от Милена Фучеджиева в „Площад Славейков“