Въпреки всички съмнения, все пак има имена в съвременната българска литература, които не подлежат на оспорване, колкото и противоречиви реакции да събуждат книгите им. Недялко Славов категорично е сред тях.
След като романът му „Камбаната“ разтърси публиката, зажадняла за плътна – в език и смисъл – литература, беше естествено новият му роман да се появи сред бравурни очаквания и с идеята за надграждане на темата и следване на посоката. Но Недялко Славов не е от писателите, които държат да оправдават очаквания. „Пиафе“ има общо с „Камбаната“ само дотолкова, доколкото и в него се чува мощният глас на истинския майстор на словото.
Любовта и смъртта са двата основни мотива на световната литература – и днес, и винаги. „Пиафе“ би била обречена книга, ако авторът ѝ не беше открил неочакван и много специфичен ракурс към вечните теми.
Романът е двугласна песен – почти чуваш хармонията и мелодията, в която се сплитат двата потока на наратива, мъжкия и женският глас. Авторът отсъства, неговите думи липсват, изцяло се е самоотстранил от романа. Това е изключително сложен начин за структуриране на повествование, в което сюжетът спазва стриктна цялост. При един слаб автор рискът от маниерничене би бил огромен. И това е едно от най-съществените постижения на Славов – той е успял, привидно без усилие, да съхрани естествеността на двата смислови потока, да ги характеризира чрез език, синтактична форма, специфика на мисленето.
Повярвах в образа на Зара, макар да очаквах – скептична като съвременен човек, – че мъжкият авторов поглед ще се изкуши да промени жената, да я пречупи през другополовото разбиране. Този най-сериозен капан в амбициозната задача на Недялко Славов е избегнат елегантно. Зара е жена във вътрешния си глас, дълбоко и истински женствена, включително с отказа си да бъде жена докрай, лишавайки се от майчинство.
Парадоксално е, че всъщност нейният образ е много по-богат на нюанси от мъжкия – на Крис. Може би именно заради старанието да се изпипа детайла, заради паралелното актьорско превъплъщаване на писателя в непривичната роля на жена, Крис е останал блед и обикновен. Той е достатъчно обоснован, детайлизиран и плътен, но на фона на Зара сивее в сянката ѝ.
Мотивът, интерпретиран в романа, е древен, архетипно-митологичен. В съвременната история за взаимно привличане, нараняване и отдалечаване е скрита легендата за Орфей и Евридика. За мъжа, който е готов да стигне до ада, за да измъкне своята жена оттам. За нуждата да спазиш дистанция, когато връзката е твърде силна, твърде обемна и заема пространство помежду ви, а ако се притиснеш в другия, се смачква до изсъхване.
Любовта не е идеализирана в този роман, не е подсладена и превърната в музеен експонат. Тя е жива и тежка. Оголената, негримирана любов, прегърбена под товара на миналото, който тя мъкне непрестанно и никога не се освобождава от него. Всяка емоция се превръща в нова тежест, защото очевидно емоциите не умеят да изчезват и единственият начин да се отървеш от мъченията им е да скочиш, да полетиш в пропастта.
Така политат и двамата герои. Зара потъва в пропастта на алкохола, дави се в собственото си пристрастяване, което я спасява от делничността. Крис – Орфей – е неспособен да я остави там и умира, разкъсан и гол.
А нищо не подсказва този драматичен финал. Една обикновена делнична история, каквито се случват всеки ден във всеки град, по същия начин, с малко изместване в детайлите. И дори магията на пиафе е делнична, макар че е истинска магия. Кончето, произведено в почти несъществуваща фабрика, в отдавна забравено градче, се мярка в романа уж бегло, но точно толкова, че да стане ос на цялата му центробежна сила.
Пиафе, обяснява авторът, е конски ход на място, възможен само ако конят и ездачът имат истинска връзка. Пиафе сам по себе си е любов. Замръзнало движение, мигът на Фауст, повтарян непрекъснато с усърдието на влюбения. Красиво е негласното сравнение между конския ход, който лекува, и начинът, по който героите търсят любовта – чрез стоене на място, чрез фалшиви движения, които непрекъснато ги връщат в началото. Крис и Зара все тръгват нанякъде, но и през цялото време се връщат там, където са били. Вечното пиафе на обречената любов – и плътската, и духовната.
Една от красивите сцени, експлозията на романа, е еротичната сцена, в която морето – първичната сила – прави любов със Зара пред очите на всички. Да съумееш да избягаш изцяло от перверзията, да превърнеш нещо, което еснафските очи възмутено отбягват, в красив апотеоз на вечността, е изключително постижение. Толкова е силен в изграждането на тази сцена Недялко Славов, че дори успява да преодолее табуто върху детската сексуалност, без да стига до крайности, само с един детайл – десетгодишното момиченце, което осъзнава, че се превръща в жена и изследва тялото си с любопитство. Красотата на тази сцена е над ограниченията на цивилизационния кодекс, тя е извън времето и социалните условности. Ако читателят не успее да излезе от собстевните си рамки, вероятно ще се препъне в голотата на усещанията, в пълното отричане от условности и граници. И ще загуби много.
А морето в случая е също пиафе – привидното движение и дълбокото му постоянство са именно онзи ритъм, в който се случва любовта. И телесната, и духовната.
Изключителният език на Недялко Славов, богатството на словото му доставят дълбоко удоволствие на ниво отвъд анализа. Думите, изреченията, ритъмът, дисанонсите и хармониите се усещат инстинктивно, подсъзнателно. Когато поет пише проза, той не спира да бъде поет. При Недялко Славов двата литературни вида се сливат съвсем естествено. Поезията наднича сред немерената реч, стиховете, вплетени в наратива, са самостоятелни произведения със собствено въздействие, значими дори извън сюжета и тъканта на романа.
„Пиафе“ е необикновена книга. В отделните си структурни елементи тя може да бъде сравнена с много други. Разглеждана на части, може да остане неразбрана. Но ако лекичко се отдалечиш и я погледнеш в цялост, виждаш съвършенството на статуя, от която нищо не може да се отнеме и към която нищо не може да се добави.
Текстът е публикуван в сп. „Diva!“.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение