Любовта като поглед през рамо

„Залутан ще съм аз задълго в Цезарея…“

Той не я харесва от първи поглед. Струва му се твърде провинциална, с лошо око за платовете и неподредена коса. Струва му се „направо грозна“… Така започва един от най-впечатляващите любовни романи на XX век, писан между двете световни войни от Луи Арагон – един от първите представители на сюрреализма, който с „Орелиен“ доказва, че е майстор и на класическата форма.

Но кой е Орелиен (от заглавието може да се подведете, че е женско име, толкова фино звучи)? Младо момче, завърнало се от войната, което е добре обезпечено (издържа се от завещаната му рента), търси себе си по парижките улици. Въпреки че следим неотлъчно пътя на героя, Арагон не ни запознава напълно с него. Орелиен за нас е колкото близък в тежестта, която носи, толкова и отдалечен в обърканите си чувства. Той бързо дарява вниманието си на някоя мадам, богато окичена с пръстени, след което бяга при проститутка или е обсебен от Беренис, която пък през останалото време презира.

Орелиен е близък до Онегин в нарцисизма си, но е далеч по-нюансиран и в нито един момент компанията му не дотяга. Романът е конструиран около непоносимата му егоцентричност, но постепенно Беренис го измества. Тя е носител на духа на времето – бродещ призрак на романтизма, колебаеща се дали е възможна възвишеност в любовта, изгубена в търсене на едно несъществуващо absolu. Любовта между двамата е като самата епоха – неосъществена, отминала, повод за съжаления и погледи през рамо.

„Орелиен“ побира в себе си изгубеното поколение, което не е сигурно дали живее след Първата или преди Втората световна война. Време на приеми, запознанства, прикрити страсти, суета и крехка надежда, че светът може да се поправи. Уви, всички знаят, че това е невъзможно, затова и най-добрите любовни истории са от тогава.

В романа са поместени многобройни странични истории, които спомагат за създаването на пълна картина на Париж от онова време. Героите често споменават или се срещат с хора на изкуството и високата класа. Пикасо, Кокто, дадаистите, четат се Рембо, Бодлер и Расин (от когото е цитатът в началото на този текст). Закъде сме и без задължителните пътувания в провинцията.

„Забелязали ли сте, скъпа приятелко, че колкото повече се отдалечава човек от Париж, толкова по-силно го завладява чувството, че потъва в миналото. След петдесет километра е вече в деветнадесетия век, след сто – навлиза в осемнадесетия. Всяка област – отделна епоха… Така може да се стигне до Средновековието.“

Докато четях „Орелиен“, понякога се изгубвах във времето – имах чувството, че се намирам във викториански роман. Стилът на Арагон се доближава много повече до този на Хенри Джеймс, отколкото до Фицджералд и Хемингуей. Тук изненадите са крият повече в богатите психологически образи и обръщането на очакванията за любовна история. „Пролетен сняг“ на Мишима Юкио е друг, доста далечен пример, в който обаче също може да се открие подобно третиране на юношеските увлечения, проядени от суета и романтични идеали.

В новото издание е запазен чудесният превод на Пенка Пройкова (работила по класически творби като „Мадам Бовари“, „Опасни връзки“ и „Терез Ракен“). Книгата е близо 600 стр. и този път оформлението е добро. Напоследък от издателство „Колибри“ бяха добили навика да странират романите си като поеми, което увеличаваше излишно обема. В случая всяка страница е изпълнена адекватно, шрифтът също е в разумните граници, може да ви подразни единствено тънката хартия, която обаче в никакъв случай не затруднява четенето.