Любовта тръгва от ъглова гънка в мозъка

Сърцето започва да бие малко по-бързо, жлезите започват да произвеждат капчици пот и хормони, които предизвикват усещане за лека замаяност и вътрешна топлина. Това са някои от биологичните процеси, което протичат в ранните стадии на любовта – или силното увлечение, трудно е да се каже кое от двете.  

Любовта е толкова всепроникваща част от човешката природа, че навсякъде в изкуството и културата ни се срещат изгубена любов и намерена любов. В библиотеките има цели лавици с романтична проза.

„Любов не е това, което времето мени… – пише Шекспир в своя сонет 116. – „На времето не е играчка тя… /тя трае вечно, преко времената.“ 

Изглежда Шекспир е бил по-точен, отколкото е могъл да знае. Вгледайте се в еволюцията на любовта в животинското царство и ще забележите, че тя се е появила далеч преди нас, хората. Има и друго – вероятно е породена от нещо доста зловещо.

Пътешествието към любовта, такава каквото я познаваме днес, започва със секса – едно от първите неща, които животът на Земята се научава да прави. Сексът започва като начин организмът да предаде гените си на следващото поколение. За да има любов, животът първо си нуждае от мозък, който би могъл да се справя с емоциите. Само няколко милиарда години след началото на живота и мозъкът започва своя път към съществуване. Отначало той е бил само малко струпване на клетки.

Превъртаме времето напред до преди около 60 милиона години, когато се появяват първите членове на нашето семейство, приматите. След още милиони години еволюция някои от тях развиват дори още по-големи мозъци – и от тях накрая произлизат съвременните хора.

Но се появил проблем. Докато мозъците ни нараствали, се налагало бебетата ни да се раждат на по-ранен етап от развитието си. Иначе главите им биха били твърде големи, за да минат през родовия канал. В резултат бебетата на горилите, шимпанзетата и хората се раждат почти напълно безпомощни. Следователно родителите им трябва да прекарват повече време в грижи за тях.

За бебето гибон се грижат и двамата му родители.

Това удължено детство създало нов риск. При повечето примати днес майката със зависимо от нея малко не е достъпна за чифтосване, докато още кърми. За да стигне до нея, мъжкият трябва първо да убие малкото. Този вид целенасочено детеубийство се случва при много видове, включително горили, маймуни и делфини.
Това кара Кит Опи и неговите колеги от Лондонския университет да предложат една изумителна идея. След като почти една трета от приматите формират моногамни хетросексуални връзки, през 2013 г. Опи прави научното предположение, че това поведение е възникнало, за да предотврати убийството на децата.

Детеубийството е била движещата сила за моногамията в продължение на 20 милиона години. Екипът на Кит Опи се вглежда назад в родовите дървета на приматите, за да  пресъздаде промените в поведението при чифтосването и родителството в течение на еволюцията. Техният анализ предполага, че детеубийството е било движещата сила за моногамията в продължение на 20 милиона години, защото то последователно предшества моногамията в еволюцията.

Други видове намират различни решения, което е и причината не всички примати да са моногамни. Например шимпанзетата и бонобо минимализират риска от детубийства чрез високо промискуитетно поведение. Мъжките не убиват бебетата, защото не знаят кои са техните.

Връзката майка-дете е много силна.

Но потомството на видовете, при които мъжките и женските създават здрави връзки, е с по-големи шансове за оцеляване, защото мъжките помагат в отглеждането на децата. Като резултат моногамията е предпочетена от еволюцията, казва Опи.

Любовта зависи от области в мозъка, които са се появили съвсем наскоро в нашата еволюционна история.
Тази процес може би е бил еднопосочна улица, казва Робин Дънбар от Оксфордския университет. Може би той е довел до големи промени в мозъка, „за да запази чифтосалата се двойка заедно за цял живот“. Това включва предпочитание към партньора и антагонизъм към потенциални съперници.

Това от своя страна би могъл да бъде тласъкът, променил човешката еволюция, казва Опи. Допълнителните мъжки грижи са помогнали ранните човешки общности да растат и да се развиват, което от своя страна „е позволило на мозъците ни да израснат по-големи от тези на нашите най-близки роднини“.

Има доказателство, което подкрепя това твърдение. С нарастването на мозъка започва да се увеличава сътрудничеството и размерът на групите. Можем да видим ясна такава тенденция при ранните хора от вида Homo erectus, които са живели преди почти два милиона години.

Homo erectus е бил с по-голям мозък от своите предшественици.

Стефани Касиопо от Чикагския университет прегледала литература от цял свят, за да открие сканирани изображения от изследвания за това кои части на мозъка участват в любовта. Тя открива, че най-интензивните състояния на влюбеност зависят от участък в мозъка, наречен ангуларен гирус (ъглова мозъчна гънка).

Известно е, че ангуларният гирус има роля при някои аспекти на езика, например метафорите. Това има определен смисъл, защото без комплексен език няма как да изразим по-фини и интензивни аспекти на нашите емоции. Изглежда, ангуларният гирус на Шекспир е бил активен, когато е писал своите любовни сонети.

Ангуларният гирус се среща само при големите човекоподобни маймуни. Не ни е известно каква точно роля играят емоциите при човекоподобните маймуни, казва Касиопо, защото „сравнителни изследвания с ядрено магнитен резонанс не са правени на маймуни“. Очевидно шимпанзетата не пишат сонети, но повечето хора също не пишат сонети.

Все пак, откритията на Касиопо подкрепят идеята, че нарастването на нашите мозъци е помогнало на любовта да процъфти.

Древни части на мозъка се активират, когато сме влюбени.

Въпреки това, идеята на Опи, че детеубийството е дало началния тласък на този процес, е спорна. Не всички са съгласни, че това е причината за развитието на моногамията. Антропологът Робърт Съсман от университета Вашингтон в Сейнт Луис, е един от тези скептици. Според него и моногамията, и детубийството са толкова необичайни модели на поведение, че не е вероятно да са свързани. Има алтернативи.

Според изследване от 2014 г. моногамията се е развила като последица от „стратегия за опазване на партньора“ – тя се изразява в оставане на мъжкия с женската, за да е сигурен, че тя не се чифтосва с никой друг. Година по-късно друго изследване реконструира еволюцията на група примати, наречен лемури. Откритието е, че конкуренцията между женските окуражава създаването на трайни връзки.

Дълго траещата любов има древни корени.

Опи не е съгласен:

„Методиката на тази изследвания не може да се използва за определяне на причините за моногамията.“

Това, което със сигурност е вярно, е че много примати се справят чудесно без родителите им да живеят на семейни начала. И най-вероятно без нищо подобно на романтична любов. Но всички примати имат и една обща черта – много силна връзка на майката с детето й. Това се отнася дори и за нощните примати, които живеят сами, казва Съсман. Той предполага, че мозъчните процеси, които лежат в основата на връзката майка-дете са били „похитени с измама“ за създаването на романтичната любов.

Неврологията разполага с доказателства, които подкрепят неговата теза.

Любовта е навсякъде, но откъде е започнала?

Любовта е трудна за дефиниране, но невролозите са съгласни, че преминава през няколко застъпващи се етапи. Първият от тях е сексуалното желание: ние се чувстваме привлечени от друга личност. Когато я докосваме, освобождаваме химикали, предизвикващи приятни усещания и изпитваме силен копнеж да бъдем с нея. Интензивното удоволствие от етапа на сексуалното желание може да доведе директно до любовта.

Участъци от нашата лимбична система – една от най-древните части на мозъка, са активни през този етап. Това включва инсулата – област, за която е известно, че участва в интензивните емоционални изживявания. Вентралния стриатум е също е претоварен. Той е център на системата за възнаграждение на мозъка – и когато видим привлекателно лице, светваме – ние сме възнаградени просто като гледаме лицето, което желаем.

Когато желанието преминава на следващия етап – романтичната любов – лимбичната система отново има ключова роля. Тя ни напомпва с химикалите на щастието допамин и окситоцин – хормон, който свързва хората.

Тази прогресия предполага, че интензивното удоволствие от етапа на сексуалното желание може да доведе директно до любовта, казва Касиопо.

 „Любовта има склонност да се увеличава от желанието. Вие не можете да страстно обичате някой, когото не желаете.“

В същото време други по-напредналите области на мозъка са потиснати. Изследванията показват, че части на главния мозък, участващи във взимането на рационални решения, се деактивират. На този етап ние сме буквално „полудели от любов“.

„Влюбените хора не обработват информацията от света около тях – казва Томас Люис, невролог в Калифорнийския университет в Сан Франциско. – Те не могат да оценят личността критично или по познавателен начин.“

Серотонинът, който обикновено ни помага да се чувстваме спокойни, също е силно потиснат. Това е очевидно, като знаем колко обсебваща може да бъде любовта. Нивата на серотонин са ниски и в мозъците на хора с психически заболявания, като обсесивно компулсивно разстройство.

„Това, което еволюцията иска да постигне чрез любовта, е да накара двама души да прекарват повече време заедно, за да се стигне до забременяване“, казва Люис.

Но след като веднъж работата е свършена, двойките не остават свързани толкова интензивно помежду си и в обсесивно състояние за дълго. След още няколко месеца, понякога и след междинен период на „меден месец“, започва етапът на другаруване.

Докосването ни кара да се чувстваме добре.

Нивата на допамина и серотонина се нормализират. Но удоволствието от близостта остава, подпомагано от повече окситоцин. Ако потиснете охтоцина при моногамни видове като прерийната полевка, животните спират да бъдат моногамни.

„Връзките, които задържат хората заедно, не се крепят на допамина или на интензивни делириумни вълнения – казва Люис. – Има възнаграждение, но то е по-спокойно.“

Това ни връща отново към предположението на Съсман, че романтичната любов произхожда от връзката майка-дете. При дълго свързаните двойки връзките са подобни на тези между майка и дете и разчитат на подобни хормонални процеси.

Проучвания сочат, че и при хората, и при животните, раздялата с „любмия“ води до сходни чувства на емоционална болка. Естествено е, че ние искаме да избегнем болката от раздялата, като оставаме заедно. Тези чувства изглежда имат дълбоки корени в еволюционната история.

При прекъсване на връзката майка-дете мозъкът отделя хормони, причиняващи неприятни усещания.

Лимбичната система има ключова роля при всички етапи на любовта. Много други бозайници и дори влечуги имат някаква форма на лимбична система. Тази част от мозъка е съществувала дълго преди появата на първите примати.

„Най-старите части на мозъка участват в привързването, в създаването на двойки, и тези области са активни при много видове“, казва Касиопо.

Казано с други думи: мозъците на животните са били „заредени“ с поне някои форми на любов в продължение на стотици милиони години. По пътя и други фактори подтикват нашите предци да развият още по-големи мозъци, което пък позволява на романтичната любов да забие ноктите си в нас.

Това, която ни кара да се сближаваме, може да идва от детеубийствата или във връзката майка-дете, но ние трябва да сме благодарни, че го има. Защото дължим голяма част от успеха си като вид на това малко лудо нещо, наречено любов.