Людмил Ангелов: Българските творци са на световно ниво, все още

Във всеки момент трябва да сме на максимума, такъв е законът на нашата джунгла, твърди пианистът Людмил Ангелов. 

В момента той е на територията на родната „музикална джунгла“, подготвяйки се за своя максимум в серия от концерти в София и страната, а междувременно преподава и в Нов български университет. Най-скоро публиката ще го види на 11 април на сцената на „Люмиер Лидл“, когато заедно с цигуларя Веско Ешкенази ще изпълнят композиции от Астор Пиацола от съвместния им албум „Танго“. Билети за този концерт отдавна няма, но почитателите им могат да ги последват и извън София – двамата ще изпълнят програмата още на 13 април в Пазарджик и на 19 април в Стара Загора.

За Людмил Ангелов следва концерт на 25 май със Симфоничния оркестър на БНР, под диригентството на Найден Тодоров. А на 15 юни ще открие своя фестивал „Пиано Екстраваганца“ във Военния клуб в столицата с кабаре, заедно с оперната певица Ина Кънчева и актьора Ицко Финци. Това ранно начало на „Екстраваганца“ е по изключение, заради Председателството – фестивалът ще продължи както обичайно през септември.

Поканихме Людмил Ангелов за интервю, за да разговаряме за изкуството, за държавната политика в културата, за взаимоотношенията между власт и култура – и покрай разговора имахме удоволствието музикантът да посвири специално за нас. Чухме произведение на Шопен, изпълнено с меланхолия и съзерцание, абстрактна проекция на настъпващата пролет навън.

– Преди дни в България бе Максим Венгеров, който изрази любопитно мнение. Според него е грешка един музикант да откаже да свири пред публика, която не харесва, например пред диктатори – защото не свири за политиците сред публиката, а за хората, които обичат музиката. Вие отказвате ли концерти по политически причини, г-н Ангелов?

– Не мисля, че човек трябва да смесва политиката с културата. Допирни точки между двете неща не може да няма – във всяка една обстановка има политическа конюнктура, която не може и няма как да не влияе върху културата. Но в никакъв случай политиката не може да се меси в работата на хората, които правят култура. Всички ние сме обусловени от едно общо политическо обкръжение, което да не забравяме обаче, че е временно. Защото има една хубава латинска поговорка: „Животът е кратък, а изкуството – вечно“. Властта е доста кратка, много по-кратка от човешкия живот.

– От историята знаем и друго, вярно и до днес: културата е твърде близо до властта. Тази близост често помага на културата, но най-често е по-полезна на властта…

– Така е, но е важно все пак какви са културните интереси на властта. За коя култура говорим – за високата или за друг вид „култура“? Все още има какво да се желае от българската политическа класа, тя има какво още да научи от своите колеги политици в други, по-стари демокрации в света.

– И все пак – трябва ли музикантът да откаже да свири за хората от властта, когато го ангажират в ресторант или в механа?

– Не, не трябва да отказва, стига да счита за достойно да свири на всякакви места. Има един прочут случай, в който големият диригент Вилхелм Фуртвенглер след дълго отсъствие е поканен от Хитлер да дирижира Берлинската филхармония по време на режима на фюрера. И първото нещо, което Фуртвенглер прави, е да започне концерта с произведение от Менделсон, който е евреин. Тоест, той приема концерта, но не и да му се диктува каква програма да изпълни. Тези културни прояви не се правят за един диктатор или една политическа доктрина, а за хората, за всички. И фактът, че доктрината може да наложи норми или забрани, не означава, че трябва да спрем с тези изяви. Трябва да ги има, но без да правим реверанси към ветото или вкуса на диктуващите волята си политици. Не можем да спрем, не можем да правим бойкот, ако не сме съгласни с определени неща – тогава изкуството ще бъде губещата страна и просто ще изчезне. Човек трябва да остане верен на себе си и на критерия си за изкуство.

– Неотдавна бяхте поканен да свирите в Брюксел при откриването на Председателството. Когато има повод, Вие – музикантите от класическата сцена – сте лицето на държавата пред света, но това не се отразява на бюджета за култура. Защо?

– Това е дълга тема, аз все пак съм доволен, че и този концерт в Брюксел се случи, тъй като де факто българската култура може да направи най-много за имиджа на България. Преди имахме големи спортисти, сега има криза в тази област. Единственото, което остана и може да бъде визитна картичка на България пред света е културата, единствена тя може да накара хората навън да обърнат внимание на нашата малка държава с хилядолетна история, но за съжаление твърде непозната и твърде забравена. Така че колкото и да отчитаме, че няма последици от този концерт, факт е, че той се случи и залата беше пълна. Оттам нататък държавата не трябва да очаква следващото Председателство на България, което ще е след Х години, а ежегодно това да е нейна политика. Да се представя високата култура по света, за да има страната дивидент от подобно представяне.

– Освен с Вас, пред света българската държава се представя и с изкуството, останало от траките…

– Не е само с това, има светлина в тунела – напоследък се появиха няколко прекрасни български филма, има много наши творци, които са извън България, но които не губят корените си и могат да направят много за страната, стига да бъдат привлечени за тази кауза. Аз самият също от 25 години не живея в България, връщам се често, но моят дом е извън страната. Хора като нас трябва да бъдат вкарани в една обща държавна програма или културна политика, която преди всичко да експортира българска култура, да я показва на света, защото това е най-доброто, което можем, поне за момента. Няма как да смаем икономически напреднали държави с нашите постижения в икономиката или в селското стопанство – навсякъде сме, така да се каже, бити карти. Но българските творци все още са на световно ниво – и все пак е важно да има прелом, промяна, защото това „все още“ може би след 15 години няма да бъде факт.

– Смятате, че сме стигнали до началото на края, бихте ли обяснили защо?

– Погледнете какво се учи по музика в общообразователните програми и учебници на децата. Смешно е, нелепо. Нещата, които им се говорят и се показват с примери, не са от голямата класика – и да, знам, че всичко трябва да се осъвременява и днешното поколение търси други неща, но в крайна сметка има един фундамент, който трябва да присъства в учебниците. Трябва да им се предоставя възможност да отидат на един класически концерт, например. Виждате какво става в телевизията – спират да снимат класическа музика. Проблемите вместо да се оправят, се задълбочават – ние, музикантите от класиката, сме все по-ограничавани в някакъв тесен, елитарен кръг, който има публика, но не му се дава шанс да стигне до по-широка аудитория и преди всичко да създаде приемственост между нас и поколенията, които идват сега. Защото без нашата публика, ние сме никои.

– Каква трябва да бъде държавната стратегия, за да се обърне тази тенденция?

– На първо място, стратегията включва семейната среда и образованието.

– На семейната среда държавата няма как да въздейства.

– Да, но хората трябва да имат съзнанието, че това са важни неща в изграждането на всеки млад човек. Не е все едно дали ще прекарва половината от времето си, гледайки в смартфона си, или вместо това ще прочете книга, ще отиде на концерт, на изложба. От много малки у децата трябва да се култивира тази потребност,  да отделят внимание и на неща, които на пръв поглед изглеждат скучни или овехтели, но в крайна сметка не са такива, когато се поднесат в качествена, професионална форма. Те могат да вълнуват, всяко човешко сърце е подвластно на тези емоции.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Говорим за публиката. А каква трябва да бъде политиката към хората на изкуството?

– Двустранни са нещата. От една страна, самите музиканти трябва да разберат, че отдавайки се изцяло на своята професия, както се е правело векове наред, трудно ще стигнат до широката публика. Те трябва да са малко по-гъвкави и от време на време да правят и други неща. Примерно да са готови не само да свирят на един концерт, но и да говорят, да установят пряк контакт с публиката, да обяснят това, което ще изпълнят – каква е концепцията на съответната програма, а не просто да излязат във фрака си, да седнат, да свирят, ръкопляскат им и си тръгват. Има начини, правени преди много години, но все още много актуални – примерно лекториите на Ленард Бърнстейн с Нюйоркската филхармония, които навремето бяха излъчвани и по нашата телевизия. Тези неща трябва да присъстват и днес по телевизията, в училищата, създадени от българските творци за младата аудитория. Много неща могат да се направят, въпрос на концепция – кой да я създаде – и преди всичко на средства, които държавата трябва да вложи в един такъв процес, което няма да е за една година, няма да е за едно Председателство, трябва да е дългосрочна програма.

– И сега опираме до въпроса кой да бъде българският Ленард Бърнстейн… няма как да се стигне до консенсус.

– Ще се намерят хора, било то отделни личности или колективни усилия на група творци, които имат отношение към педагогическата дейност, към това да приобщят по-млада аудитория, пък и не само младата  – в много случаи и по-възрастната е благодарна, когато ѝ се обясни, дори когато се засмеем заедно на някакъв анекдот… Всичко това разчупва един строго изглеждащ модел – не смееш да мръднеш, седиш на стол в салона, трябва да пляскаш, когато свърши произведението, а не по средата между частите… Казвам го като музикант и като човек, който наблюдава не само българската действителност.

– И по света ли ръкопляскат между частите на едно произведение?

– И там пляскат, и там има отлив на публика. Изключваме само големите полиси и селища като Берлин, Лондон, Ню Йорк, Москва, където винаги ще има публика и пълни зали, но това са многомилионни градове с огромна културна традиция. Но на по-малките места има отлив от нашето изкуство, което се дължи главно на нежеланието да адаптираме нашата форма на правене на изкуство към една по-съвременна действителност. В много случаи е много лесно да осъдиш класическите музиканти като Найджъл Кенеди, които свирят други неща, но привличат по-широка аудитория, която като чуе това има много по-голям шанс да отида и на класически концерт на Найджъл Кенеди.

– Това, предполагам, е идеята Ви с Веско Ешкенази, с когото свирите Астор Пиацола, нали така?

– Не само с Веско Ешкенази, предстои едно много интересно събитие и с оперната певица Ина Кънчева, с нея и с Ицко Финци, който ще бъде наше конферансие, правим кабаре.

– Присъствието на Ицко Финци ще припомни на публиката едни много популярни навремето комедийни концерти, в които участваха още Рашко Младенов и Тодор Колев.

– Имаше такива неща преди години, сега почти не се правят. „Фортисимо фест“ прави някакви опити, но една птичка пролет не прави, трябва да има подплатена със средства и концепция държавна политика.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Не откривате ли вина у самите музиканти? Сред творците у нас те са най-слабо граждански активни и като че ли не се вълнуват особено от процесите в страната, не са лидери на мнение, тъй като не взимат отношение по обществено важните въпроси.

– Музикантът е човек, който трябва да бъде конформист, с изключение на хора като мен, които са солисти. Тези, които свирят в оркестри, са свикнали да бъдат в колектив, който в името на добрия резултат трябва да е много единен – и това не може да не се отразява на тяхното социално присъствие като индивиди в социума. Но може да има и изключения, примерно Александрина Пендачанска ярко изразява своята позиция. Тя също е солист, може би затова има повече смелост, но има такива хора. Хора, които са социално и политически ангажирани и според мен те трябва да бъдат лидерите на един подем, на възраждане не само на културната, но и на социалната роля на един творец.