Людмил Ангелов: Да даваш, а не да взимаш – това е урокът на COVID-19

След вируса имаме шанс да построим нов свят с различно отношение към нашата планета Земя, към духовността, към всички човешки добродетели, към семейството – и така да бъдат създадени следващите поколения. Това е утопията на Людмил Ангелов, която ни описа в един необикновен разговор по Скайп. Повод за него стана  решението на пианиста да сключи брак по време на пандемия. Събитието е от личен характер, каквито имаме принцип да не отразяваме в „Площад Славейков“, но направихме изключение поради оптимистичното му послание.

– Хората по света са обхванати от мисли за края на света, а вие за женитба? Защо решихте точно сега да сключите брак, г-н Ангелов?

– В интерес на истината, решението не беше взето сега, а преди изобщо да знаем, че ще има извънредно положение, коронавирус и всичко онова, което се случи в последно време. Преценихме, че тези събития не могат да бъдат пречка да сключим брак.

– Впечатляващо е как въпреки всичко успявате да запазите присъствие на духа и да мечтаете за бъдещето, да кроите планове…!

– Мисля, че е много важно именно в такива моменти да запазим вярата си, надеждата и любовта. Вяра, надежда и любов – неслучайно тези три основополагащи чувства в духовността на човека се проявяват главно в трудни моменти. Когато всичко е наред и нещата вървят по нормалния път, нямаме чак толкова нужда от вяра, надежда, любов. Просто вървим по течението – над което трябва да се замислим. Дали трябва да е така? Дали трябва да вървим по течението? Защото в последно време, в последните може би 10-20 години, има голяма девалвация в ценностите на хората – сред голяма част от тях, не казвам във всички, но преобладаващото мнозинство някак е твърде въвлечено именно в тази рутинност, върви по течението и да забравя да обича. Любовта прави хората одухотворени, дава им други морални ценности и вяра.

– В чисто битов план, предполагам, на вашата сватба не е имало голяма веселба?

– Мина без абсолютно никаква веселба. Очевидно е, че в такъв момент не трябва да има веселба. Най-малкото поради това, че трябва и ние самите да се предпазим от контакт с много хора. Така че премина при почти затворени врата, в присъствието само на нашите кумове в обредния дом във Варна.

– Във Варна ли карате карантината със съпругата ви?

– Не, аз съм в София в момента. За момента живеем отделно.

– Доста ексцентричен меден месец…

– Ами такива са условията, няма как. Меденият месец трябва да се отложи за по-нататък. Няма да поемаме излишни рискове. Отговорни сме преди всичко към себе си и, в крайна сметка, меденият месец е в душите ни.

– Джон Дън казва „Никой човек не е остров, затворен в себе си“. Какъв е смисълът на тези думи днес, когато светът е под карантина?

– До тази криза хората бяха твърде отделени един от друг, липсваше им човешката комуникация и според мен този вирус с всичката му лошотия ни донесе момент на размисъл. Всеки човек би трябвало да помисли защо се случиха тези неща, какъв урок трябва да научим – освен чисто физиологическия. Но главното е каква поука емоционално, психологически и душевно трябва да извлечем от пандемията. Това, че всеки един от нас си е останал на своя остров, образно казано, трябва да се промени, защото хората са създадени да живеят в общество, при непрекъсната комуникация. Общуването по мобилните телефони и интернет е някаква привидна социалност, липсва чисто човешкият контакт, разговорът очи в очи.

– Това, че ни е отнето нормалното общуване, някои приемат като знак…

– Независимо от спекулациите дали този вирус е изкуствено създаден, или не, за мен това са Божии знаци, на които човечеството трябва да обърне внимание. Дошъл е може би преломен момент, в който нещата трябва да се променят. Основният принцип трябва да бъде да даваш, а не да взимаш.

– Алчността ли е болестта на времето, в което живяхме допреди месец-два, с илюзията, че можем да останем здрави, както каза папа Франциск?

– До голяма степен, да. Не само алчността, а и амбицията… когато амбицията надделява над други, по-важни качества, по-свързани с духовността на човека. Амбицията обикновено ни подтиква да се реализираме професионално, да се стремим към повече материални неща, а това е с разрез с духовните, с моралните принципи. Хората трябва да разберат, че ако живеят в обич и разбирателство, светът ще има много по-голяма полза. Защото тези хора ще дават. А резултатите от взимането всички видяхме докъде стигнаха.

– Лесно е да се каже „живейте в любов и разбирателство“, когато толкова много съпрузи се ненавиждат, семейството е станало техният затвор.

– Семейството е основополагаща единица за изграждането на едно общество. От там започва възпитанието на децата и личи тези деца какви хора ще станат. Те имат примера на семейството, двамата родители, какви са техните отношения, има ли истинска обич между тях, или има просто съжителство. Или в началото е някаква експлозия, която много бързо угасва, последвана от егоистична борба между двама души, които са под един покрив, но няма какво да си кажат. За всички тези много наболели проблеми на съвременното общество трябва да се намери решение. Изграждането на едно общество за мен започва първо от семейството.

– В България хората не искат да се женят. Защо? Вие направихте обратното.

– Не само в България, това е световна тенденция. Много по-удобно и лесно им е да живеят отделно.

– Защото днес всички ожесточено бранят личното си пространство.

– Да, така нареченото лично пространство. Но Бог ни е създал, за да имаме семейство. Това семейство трябва да създаде следващото поколение, да го възпита, да му даде път. Това трябва да се възстанови в обществото.

– В момента сме затворени в домовете си като в капсули на времето – кои са нещата, без които не можете да оцелеете дълго време?

– Преди всичко вярата. Вярата, че всичко това ще бъде преодоляно, че то идва именно, за да научим нещо, а не за да ни вгорчи ежедневието. Очевидно тази ситуация има и своите неудобства, има и своите ограничения. Но ако човек я възприема с вярата, че е за доброто на човечеството, за доброто на планетата, това е стимулът да продължаваме напред. Ще постискаме малко зъби, няма нищо страшно. Всички имаме нужда от малко самовглъбяване и това е една чудесна възможност. Аз, разбира се, имам музиката, която винаги е била важна подкрепа за душевния ми свят. Куриозното е, че когато нямам концерти, имам много повече време за свирене…

– Продължавате ли да свирите под карантина?

– Да, естествено. Всеки музикант трябва да свири и да поддържа формата си, независимо след колко време ще се върне на концертните подиуми. Другото, което най-много ме крепи, е промяната в личен план, присъствието на Адриана до мен.

– За съседите ви вероятно е голямо удоволствие да ви слушат по цял ден. Те са вашата публика в момента.

– В момента, да, те са публиката. Надявам се да не им досаждам, понякога и работата на пианиста може да бъде досадна – когато учиш нещо, повтаряш или просто работиш над по-механични аспекти на свиренето, не е особено приятно. Ако аз самият бих имал такъв съсед, леко щях да се изнервям, но надявам се да приемат моето свирене с оптимизъм.

– Страхът от смъртта изключва ли вдъхновението в музиката?

– В никакъв случай. Страхът от смъртта присъства в невярващите. Тези, които вярват, смъртта не може да ги плаши. Смъртта е един неизбежен край на физическото съществуване, но душата е вечна, тя се преражда, тя има следващи животи. Въпросът е как ще движим кармата към по-добро.

– В исторически план епидемии като тази като че ли не са отключвали вдъхновението в музиката. Отразявани са основно в други области на изкуството. Как си го обяснявате?

– Не съм се замислял колко творби са създадени в подобни ситуации. Според мен музиката е малко над останалите изкуства по отношение на това да конкретизира определени теми. Най-вероятно има и такива музикални произведения, но при тях няма, така да се каже, ясно обоснована програмност, каквато би имало примерно в една картина, която пресъздава ситуация на епидемия, на много починали хора, на ужас, терор. Музиката взима есенцията на тези чувства и ги пресъздава с тонове, със своя изразен език. Тя е по-абстрактна от останалите изкуства и борави преди всичко с емоциите, които са отражение на определени ситуации в реалния живот.

– Така е било в миналото, но в днешния ден, благодарение на технологиите, е съвсем различно. Целият музикален свят днес е в интернет. Всички свирят, за да повдигат духа на публиката или да ѝ дадат усещане за нормалност. Как ще се отрази всичко това след края на кризата?

– Надявам се хората да са гладни за живото изпълнение, за живата среща с артистите. Хубаво е, че благодарение на интернет не спираме да слушаме музика, да гледаме театър, безплатни онлайн изложби или големите музеи, които отвориха вратите си в мрежата. Всичко това е положително, не съм против съвременните форми на технологично възприемане на изкуствата – но все пак трябва да се върнем към живия контакт. Да присъстваш на един концерт, да отидеш на театър или да посетиш музей или изложба – всичко това е незаменимо за мен като усещане.

– Какви ще излезем от тази криза?

– Надявам се да излезем по-добри, по-човечни, по-хуманни, по-малко загледани в собствения си път и с това, което според мен е най-важното: вярата, надеждата и любовта към бъдещето.

– Приключи ли начинът на живот, който водехме?

– О, не, няма да е така лесно според мен – образно казано, ранената ламя ще рита и ще хапе още дълго, тъй като има намесени и много икономически интереси. Но това е една много важна първа крачка към построяването на един нов свят и към различно отношение към нашата планета Земя.

– Как си представяте този нов свят?

– Представям си го на първо място с хора, които ще бъдат по-извисени; второ, онези, които ще управляват този свят, да са на тази висота, да има друго отношение към духовността, към всички човешки добродетели, към семейството – и така да бъдат създадени следващите поколения. Ясно си давам сметка, че не сме ние, нито вие, нито аз, тези, които ще направят тази промяна – ще го сторят по-скоро нашите деца или внуци. Но ние трябва да дадем импулса.

– Ще излезем и доста по-бедни от тази криза. Вие готов ли сте да живеете с по-малко?

– Човек винаги трябва да е готов да живее с по-малко. Ако има духовната сила в себе си, той не се нуждае от твърде много материални неща. Има един хубав български израз: „Човек знае две и двеста“. Човекът е оцелял в продължение на хиляди години при недоимък и по-рядко в излишество, така че сме приспособими. Аз вярвам, че можем да свикнем и с по-прост начин на живот, с по-малко материални окови, стига да сме духовно извисени.

– Казвате, че можете да живеете с две, освен с двеста. Освен пианото, кое е другото във вашето „две“?

– Това, естествено, е метафора. Вече имам човек до мен. И мисля, че всеки трябва да направи възможното да открие другата половина на своята душа, защото аз твърдо вярвам, че всеки има някъде там, във Вселената, своята половин душа. Когато по този начин се срещнат две души, получаваш най-важното. Тогава няма да се нуждаеш от две, а ще е едно.

– Какво ви привлече, за да се решите на тази стъпка? Какви качества открихте във вашата бъдеща съпруга?

– От самото начало изпитах усещане за нещо много познато и виждаш, че всъщност това е част от теб.
Това чувство изпитахме и двамата. Това беше първият и най-важен знак, че сме намерили един за друг човека, който да бъде нашето второ „аз“.

– Какво мечтаете да направите, когато един ден излезете от домашния си затвор, без да се страхувате да доближите околните?

– Първо мечтая да се върна на сцената, за мен това е много важна част от живота ми, да мога да давам на хората музика. Доставя ми голямо удоволствие и удовлетворение. Бих искал да се видя и с всички мои приятели, с всички мои близки хора, да се прегърнем, да си споделим очи в очи, не по телефона, не по интернет, как сме преживели тези трудни дни, какво е било, какво всеки от нас е почувствал. Човек няма как да живее изолиран, в черупката си – колкото и да е хубава. Има нужда от другите и преди всичко да дава на другите.

„Бог ни е създал, за да имаме семейство. Това семейство трябва да създаде следващото поколение, да го възпита, да му даде път. Това трябва да се възстанови в обществото.“ Снимка: Личен архив